Майк Резник - Раят

— Е, мое скъпо момче — започна Пепър, като палеше антареанска цигара и я слагаше в дълго златно цигаре, — Аманда ми каза, че пишете книга за Аугуст Хардуик?

— Точно така.

— Бил е преди мен там — продължи Пепър. — Много жесток човек или поне така са ми го описвали.

— Не ми изглеждаше такъв.

— А как по друг начин може да се опише човек, отдал се на касапска кариера? — изрече надуто Пепър, после вдигна рамене. — Както и да е, той напусна Пепони, преди повечето от нас да пристигнем там. Опасявам се, че няма да ви бъдем от голяма полза със сведенията си за него.

— Не съм толкова сигурен — отговорих. — Всички сте живели на Пепони. Особено ми е интересно защо вие петимата сте си тръгнали от рая.

Уилкс изсумтя презрително.

— Рай ли? Откъде ви хрумна?

— Това е значението на думата „Пепони“ — отвърнах.

— Е, вероятно е бил рай — призна Уилкс след известен размисъл, — когато земните кораби и саблерозите бродели спокойно из планетата, а мъже като Хардуик безпрепятствено скитали и ловували, където си поискат. — Той се намръщи. — Но е било доста отдавна, господин Брийн, и много неща са се случили оттогава.

— Комодор Куинси беше на път да го превърне в рай — добави Джезмин Гейнс, — но Републиката направи всичко възможно да го спре.

— Не беше само Републиката — вметна Уилкс. — А и онези проклети дигита!

Обърнах се към Нора, която отново беше в стаята и сервираше напитки на гостите, но ако беше чула, с нищо не го показа. Те пренебрегваха присъствието є, а тя от своя страна бе доволна да не я забелязват. Чудех се дали към всички пепонити са се отнасяли така по времето, което така обичливо наричаха „добрите стари дни“.

— Какво и да е — обади се Джезмин, — Пепони отдавна престана да прилича на рай. И въпреки това тая надежди за този свят.

— Тогава защо го напусна? — грубо я попита Уилкс.

Тя вдигна рамене.

— Така трябваше. Всичко се променяше. Тръгнах си в деня, в който погребаха Риса Грийн. Той сякаш олицетворяваше стария Пепони и когато умря, последният символ, който познавах, изчезна с него.

— Наистина беше от стария Пепони, в това няма и съмнение — съгласи се Аманда. — А и единственият човек, когото оставиха на мира по време на Кризата.

— Страхуваха се до смърт от него — уточни Уилкс.

— Не — поправи го Джезмин. — Мисля, че го боготворяха.

— Все същото — подхвърли Уилкс.

— Май не съм избрал добре човека, за когото да пиша — рекох и внимателно оставих чашата върху сребърния поднос. — Колкото повече слушам за Риса Грийн, толкова повече се чудя дали именно той не е чудесен герой за книга.

— Още един варварин, когото псевдолитераторите да обожават — каза Пепър с отвращение.

— Не сте ли прекалено суров към него? — попитах.

— Мое скъпо момче, та той е живял с богодите три години! — отвърна Пепър. Облегна се назад в мекия стол и преплете пръсти, сякаш с това напълно изчерпваше въпроса.

— Има само един човек, за когото си струва да се пише — рече Уилкс, — и това е комодор Куинси. Величието на един човек не се измерва със забавните истории, които се разказват за него, а по следата, която оставя след себе си. Ако Хардуик, Грийн, Фуентес и останалите никога не бяха живели, нямаше да е от значение. Ако Куинси не бе такъв, какъвто бе или не бе дошъл на Пепони, когато е дошъл, цялата история на планетата щеше да бъде съвсем различна.

— Така си е — съгласи се Крофърд. Бяха първите му думи, откакто се запознахме. После добави: — Този глупав кучи син!

— Говори твоята рана, а не ти самият — прекъсна го Джезмин.

— Съпругът ми щеше да е абсолютно здрав, ако не беше Куинси и неговата политика — обади се разгорещено госпожа Крофърд.

— Обсъждали сме това стотици пъти — Уилкс се наведе решително напред. — Нямахте нищо против тази политика, когато ни облагодетелстваше. Никой от нас нямаше… Вашият съпруг си изгуби езика, а аз ръката. Други изгубиха много повече. Беше част от цената, която платихме, за да опитомим един свят. И ако Републиката имаше куража да ни подкрепи, щеше да си струва усилията.

— Глупости — каза Пепър, без да обръща внимание на Нора, когато тя влезе в стаята и пак напълни чашата му. — Ако дигитата толкова много искат да си запазят тази жалка топка кал, аз лично нямам нищо против да им я оставя.

— Казваш го, защото животът ти въобще не се промени след като си тръгна — отвърна Джезмин. — Но повечето от нас обичахме Пепони. Дадохме му всичко, което имахме.

— Знам това, скъпа — отегчено призна Пепър. — Обикновените реплики преди тричасов разговор колко прекрасен е комодор Куинси.