Майк Резник - Раят

— Фермата ни беше в Богодаландия. Нямаше начин да живееш там за по-дълго и да не срещнеш Риса Грийн.

— На нито една карта не съм виждал Богодаландия.

— Дигитата я наричаха така, не ние.

— А вие как я наричахте?

— О, имаше безброй имена за всички онези малки градчета, които се появяваха непрекъснато, но цялата област, с изключение на няколко национални парка, все още е известна като Зелените земи.

— Зелените земи ли? Предполага се, че това е житницата на Пепони, така да се каже.

Тя кимна.

— Зелените земи включват почти цялата наистина плодородна земя на континента — а тя, ако мога да уточня, не е толкова много. След като колонистите откриха колко бедна е останалата земя, изпратиха петиция до правителството да ограничи Зелените земи само за използване от хора и то се съгласи.

— Риса Грийн ли уреди това?

— Не, Риса бе просто един авантюрист и нехранимайко. Беше чаровен наистина, но не се интересуваше от проблемите на фермерите, както и от нищо друго, което нямаше да напълни джобовете му с пари… Не, мъжът, който накара правителството да ни даде земите, бе комодор Албърт Мейсън Куинси.

— Прочетох биографията ви за него. Това е първата книга, която сте написала, нали?

— Точно така.

— Бих искал да видя статуята, която са му издигнали в Беренджи — продължих. — Холограмите є са наистина внушителни.

— Събориха я веднага след обявяването на Независимостта — отвърна тя с носталгия, премесена с горчивина. — Беше поставена в северния край на „Комодор Куинси Авеню“, което някога беше Главната улица, а сега е булевард „Буко Пепон“.

— Нямах представа.

Тя кимна.

— Бе умрял преди двайсет години, но си оставаше символ на всичко, което мразеха.

— Познавахте ли го добре?

— Въобще не го познавах. Знаех за него, разбира се, като и всеки колонист. Той беше нашият ангел-пазител в истинския смисъл на думата. Но получих разрешение да напиша биографията едва след смъртта му… Искаш ли да се срещнеш с хора, които лично са го познавали?

— Естествено — уверих я.

— Трийсетина изселници от Пепони живеят на Бартън IV — продължи тя. — Позволих си да поканя неколцина от тях днес на вечеря.

— Благодаря, наистина много благодаря… Има ли някаква специална причина толкова много от вас да живеят именно на Бартън IV?

— Обикновено се чувстваме по-добре, когато сме заедно. А и имаме спомени, които никой друг не е в състояние да разбере.

— От живота на Пепони ли?

— Не — поправи ме тя. — От оцеляването на Пепони.

Изселниците от Пепони, които Аманда Пикет бе поканила в къщата си, представляваха разнолика групичка.

Единият беше Уилкс — така и не научих първото му

име — слаб мъж с бронзов загар, който приличаше повече на ловец, отколкото на фермер. Носеше плитка от опашка на земен кораб като гривна, която не подхождаше на официалното му облекло, но въпреки това му прилягаше по-естествено от костюма. Бе изгубил дясната си ръка в Кризата Калакала, а имах чувството, че и лявото му око е изкуствено, макар да не го попитах за това. Предполагам, че е изключителен и лоялен приятел, но първото ми желание беше никога да не ми стане враг.

Беше дошъл и Малкъм Пепър — спретнат нисък мъж с превзетите дрехи на конте, който сякаш никога не е доближавал Пепони на по-малко от петдесет светлинни години. Носеше повече бижута от Аманда, всеки косъм на главата му си беше на мястото, а по лицето му никога повече нямаше да пониква брада. Дори успях да забележа дискретни следи от спирала и руж. Обувките му сигурно бяха най-блестящите, които някога съм виждал. Доста трудно можех да си го представя срещу котка-демон или пред неизорано поле, но пък би бил съвсем у дома си в известния развлекателен клуб „Далианс“ в Беренджи.

Тук беше и Джезмин Гейнс, пълничка сивокоса жена със същия загар като Уилкс, погребала четири съпруга в неплодородната почва на Пепони: един убит от саванен дявол, друг от гръмотръс, а двама покосени от болест. Не носеше бижута освен доста ослепителен червен очен камък с гравирано изображение на притежавалия го Земния кораб върху него.

Накрая бяха семейство Крофърд, осемдесетгодишни старци, и двамата малки и сбръчкани — доказателство за годините работа под слънцето на Пепони. Никой от тях не говореше много, тя по избор, той от притеснение заради фъфленето, което се получаваше от изкуствения му език — собственият му бил отрязан по време на Кризата Калакала.

Пристигнаха няколко минути един след друг и като се запознахме, Аманда ни въведе във всекидневната, където се разположихме, а Нора ни поднесе питиета.