Майк Резник - Раят

— Реагираш така, сякаш всички на Пепони ходеха да изследват нови земи и да преследват диви животни. Повечето от нас просто работеха за прехраната си. Професионалните ловци бяха толкова екзотични фигури за нас, колкото и за вас.

— Съжалявам — обадих се смутено. — Чел съм толкова много разкази за лов на земни кораби, че забравям колко малко хора са се изхранвали с това.

— Познавам почти цялата литература за Пепони — каза с отвращение Аманда. — Това е често срещана грешка. Ловните мемоари са два пъти повече от всичко останало… Мога да разбера защо определен тип хора обичат да преследват животни. Но никога не успях да схвана защо трябва да се хвалят с постиженията си в писмен вид.

Реших да не споменавам, че тя самата е описала някои от сафаритата си в „Дните на Пепони“.

— Както и да е — продължих, — Хардуик рядко споменаваше хората, които не упражняваха неговата професия.

— Не е имало и причини да им отделя някакво внимание. В края на краищата той изчезваше в пустошта за една или две години, а когато не беше там, прекарваше времето си в компанията на други ловци в хотел „Роял“.

— Но е познавал вас и баща ви.

— Двамата са били сред първите хора на Пепони, тогава всички са се познавали. Но колкото повече души имигрирали там, толкова повече първите се ограничавали в своите тесни социални групи. — Замълча и ме погледна втренчено. — Ако ще пишеш биографията на Аугуст Хардуик, наистина трябва да научиш повече за колонизацията на Пепони.

— Това е една от главните причини да съм тук — уверих я.

— Това е една от главните причини да те повикам. Пепони е свят на невероятна красота и още по-големи контрасти и ти не би могъл да разбереш Хардуик, ако не разбереш него. — Тя замълча, после продължи урока си по история. — Дори след като Републиката официално отвори планетата за колонизация, нямаше голям интерес за имиграция. Считаха я за прашен и див малък свят, чието главно извинение за съществуване бе, че корабите на път за Алфа Бисмарк II можеха да зареждат там.

— А диамантените мини, които откри Рамирес в Голямата западна пустиня? — прекъснах я аз.

— Той самият забогатя от тях, но никой друг не спечели. Алфа Бисмарк II беше светът, който Републиката желаеше — там имаше толкова много платина и уран! Пепони просто имаше удобно разположение. Както и да е, съмнявам се, че повече от двеста души са пристигнали на планетата през първите две десетилетия, така че е съвсем естествено да са се познавали помежду си.

— Хардуик ми каза, че трийсет години след неговото идване човешкото население нараснало до милион и повече. Каква е причината за такова увеличение след слабото начало?

— Алфа Бисмарк — отвърна иронично тя.

— Моля?

— Изчерпаха находищата за по-малко от две десетилетия — усмихна се кисело тя. — Толкова за Бисера на Външната граница. И изведнъж никой вече не се нуждаеше от станцията за гориво на Пепони. На Републиката є се наложи да намери друг начин да защити присъствието си там и започна да набира фермери и заселници, като на практика подаряваше земя на всеки, който идваше и искаше да я обработва.

— Разбирам.

Тя поклати глава.

— Не, мисля, че не разбираш. Никога не си бил на Пепони, но ми повярвай за едно: повечето земя — като изключим Зелените земи — всъщност е абсолютно негодна за земеделие.

— Не плъзнаха ли слухове?

— Разбира се. Нещо такова не може да се запази в тайна.

— Тогава защо хората продължиха да идват на Пепони?

Тя се усмихна.

— Когато откриеш отговора, Матю, ще си на път да разбереш защо Пепони бе толкова уникален свят… Още чай?

— Не, благодаря.

Тя се изправи.

— Ще трябва да ме извиниш за малко, Матю, но искам да изпратя съобщение до литературния си агент на Делурос VIII. Освен това отговарях на лични писма, когато ти пристигна. Мисля, че ще се чувстваш по-удобно в стаята си, докато работя. — Отиде до библиотеката, извади дебела стара книга и ми я подаде. — А междувременно можеш да я прегледаш.

— Какво е това?

— Нещо като семеен албум. Има холограми от Пепони.

— Надписани ли са?

— Някои от тях. — Натисна малък бутон на една от гривните си и Нора се появи веднага на вратата на кабинета. — А сега, господин Брийн…

— Матю — прекъснах я аз.

— Матю — поправи се тя, — Нора ще ти покаже стаята. Ще те повикам, когато свърша.

— Благодаря — отвърнах и тръгнах след Нора.

Минахме по къс коридор и стигнахме до врата, която се отвори при приближаването ни.