Майк Резник - Раят

— Благодаря — възвърнах спокойствието си аз.

Преведе ме през кръгло фоайе по коридор към петоъгълен кабинет, една от стените в който бе изцяло от стъкло и гледаше към малко поточе в залесен двор. Висока, стройна и елегантна жена над шестдесетте се надигна от стол с висока облегалка да ме посрещне.

— Добре дошъл, господин Брийн — подаде ми ръка тя. — Аз съм Аманда Пикет. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?

— Колкото може да е в космически кораб — поех ръката є.

Облеклото є бе стилно, кестенявата коса — прекрасно оформена по последната мода на Делурос, а пръстите и китките є — покрити с пръстени и гривни, които не бяха от Пепони. Не беше якото фермерско момиче, което очаквах, нито пък излъчваше спокойствието, което авторката на „Дните на Пепони“ трябваше да притежава.

— Това е всичко, Нора — каза тя на извънземната. — Моля те, занеси багажа на господин Брийн в стаята му.

Нора кимна, поклони се и излезе.

— Тя тук ли живее?

— Тя е моя слугиня от над четиридесет години, господин Брийн, както беше и майка є преди нея. Ако присъствието є ви притеснява, мога да…

— Не, въобще не ме притеснява — уверих я аз. — Просто се изненадах да видя една пепонитка тук, на Бартън IV. — Замълчах неловко. — Между другото, искам да ви благодаря, че ме приехте.

— Рядко имам гости, господин Брийн. Ще бъде интересно и за двама ни.

— Мога ли да ви попитам защо се съгласихте в края на краищата?

Тя се усмихна.

— Първо, защото се възхищавам на постоянството ви. И второ, защото реших да прочета две от статиите ви за Аугуст. Разбирам, че не е трябвало да се задълбочавате заради читателите, но ако наистина искате да напишете книга за него, длъжна съм — заради него и заради Пепони — да ви помогна да я направите колкото се може по-правдоподобна… Мога ли да ви предложа чаша чай? — Тя посочи към разкошен сребърен сервиз върху подобен поднос.

Не обичах чай, но тактично приех предложението є. Докато пълнеше чашата ми, огледах се.

— Познавам тази картина — посочих триизмерния портрет. — Много е хубава.

— Благодаря. Даде ми я самият Джонатан Рамзи, когато спечелих наградата „Сампсън“. Оттогава се е появявала на няколко от обложките ми… Пейзажите от двете є страни са на местен художник.

— А холограмата? — попитах за изображението на мъж, облечен в сивокафява военна униформа. — Това баща ви ли е?

— Съпругът ми. Умря на Пепони.

В стаята имаше само една библиотека. Бе направена от красиво дърво и на нея бяха подредени една библия, шестте є романа, двутомната є биография на комодор Куинси, други малки и големи книги и издание на „Дните на Пепони“ с позлатена кожена обвивка — произведението, което всички смятаха за неин шедьовър. Из цялата стая бяха разпръснати най-различни литературни награди и почетни грамоти, но никъде не открих нещо, напомнящо за живота є на Пепони.

— Няма ли да седнете? — тя посочи към дълъг кожен диван. Щом седнах, ми подаде чая.

— Благодаря.

— Няма защо. — Аманда Пикет се настани срещу мен на подобно кресло.

Настъпи моментна тишина, през която ме изучаваше. Накрая проговори:

— Прочетох работата ви за земните кораби, която ми изпратихте, господин Брийн.

— Матю — поправих я. — И какво мислите за нея?

— Доста романтична, но сравнително точна, като се имат предвид малкото източници, с които си работил.

— Мислите, че съм описал земните кораби по романтичен начин ли? — попитах учудено.

— Не, ловците. — Тя ме погледна в очите. — Виждал ли си земен кораб, Матю?

— Само на холограми и в музеи — признах.

— А аз израснах с тях.

— Знам — отвърнах, без да съм сигурен какво точно иска да каже.

Тя ме изгледа.

— Разкажи ми за себе си, Матю.

— Е, няма много за казване. Прекарах детството си с книгите на Фуентес и Джони Рамзи. Специализирах екзобиология 1 1 ??? и когато трябваше да избера тема за дипломната си работа, се спрях на изтреблението на земните кораби. Срещнах се с Аугуст Хардуик в процеса на проучванията си и разбрах, че е водил интересен живот, за който бих искал да пиша. — Стана ми малко неудобно. — Преди да умре, той предположи, че в дневниците на баща ви може да се споменава за него и за някои важни събития, които е забравил. А и сте го познавала лично.

— Трябва да отбележа, че бях още в пубертета, когато Аугуст Хардуик напусна Пепони. Срещала съм го само няколко пъти.

— Но го помните?

— Разбира се. Той беше смел и романтичен герой.

— Дори за израсналите на Пепони? — изненадах се аз.