Майк Резник - Раят

— Предполагам, че вече ги няма?

Той кимна.

— Беренджи е прекалено голям и им блокираше миграционния път. Знаеш ли, животните могат да се възстановят от много беди, включително и от бракониерство — но започни да унищожаваш естествената им среда и все едно че им написваш епитафия.

— Мислех, че бракониерството е убило земните кораби и саблерозите.

— Само защото бракониерите знаеха къде да ги намерят. Отнеми деветдесет процента от територията на което и да е животно и то няма да успее да се скрие от бракониерите. Хардуик и неговите приятели са взели милион очни камъни за една година на Пепони, а не са причинили и наполовина вреди на земните кораби, колкото фермерите.

Отпих от бирата си.

— Съвсем се обърках — казах накрая. — Къде се пада Беренджи оттук?

— Точно на девет километра зад нас. Ако се качиш на върха на този хълм, ще видиш две от най-високите сгради… Именно затова паркирах тук. За един час на ден мога да се престоря, че не съществуват.

— Но тях ги има.

— Знам… Между другото, какво мислиш за стария си приятел?

— Тонка ли?

— Да.

— Преди да говоря с него, си мислех, че е само един низък дребен тиранин, който хвърля враговете си в затвора и пази парите си на Делурос, в случай че му се наложи да си тръгне набързо.

— Той наистина хвърля враговете си в затвора и повечето му пари са на Делурос — каза кисело Мастерсън.

— Знам. Но не е лош човек.

— Той въобще не е човек.

— Знаеш какво имам предвид. Пука му за Пепони, както и на Буко Пепон му пукаше… Но работата е прекалено голяма за него.

— Мисля, че е прекалено голяма за всекиго.

— Може би.

— Дори Стареца не можеше да разреши проблемите, пред които е изправена Пепони.

— Съгласен съм. Беше мъдър и състрадателен и мисля, че щеше да свърши по-добра работа от Тонка, но не смятам, че щеше да направи нещо друго, освен да забави малко неизбежното.

— Срамота. — Мастерсън отвори бирата си и отпи голяма глътка.

— Да, наистина. — Отвих си един сандвич.

— Но и Тонка не е виновен — добави той.

— А кой?

— Ние.

Усмихна се.

— Ти и аз ли?

— Хората… Нямали са проблеми с населението, преди да дойдем. Никога не са били чували за бракониерство. Водили са войните си с копия, а не с бомби. Нямали са дългове, защото не са имали пари. Градовете им не били пренаселени и изпълнени с престъпления, защото не са имали градове. Всичко това им го причинихме ние. А искаш ли да знаеш и още нещо? — продължи той. — Не комодор Куинси им го е причинил. А всички онези хора като Хардуик и Аманда Пикет, които се влюбват в мястото, решават, че е почти раят, и с това тяхно покровителствено отношение се опитват да покажат на дигитата как да го направят идеално. — Въздъхна тежко. — Така че дигитата слушали и се опитали, а всичките като Хардуик и Пикет се върнали да живеят в Републиката и виждаш какъв е резултатът.

— Познавах Хардуик и Пикет и мисля, че не си ги преценил правилно. Те обичаха Пепони.

— Знаеш ли кой обича Пепони? — каза гневно Мастерсън. — Аз обичам Пепони. Ако обичаш този свят, ти оставаш на него и се бориш за него. Не е съвършен и никога няма да бъде, но се опитвам да го направя най-добрия възможен.

— И те са се опитвали.

Той поклати глава.

— Опитали са се да го превърнат в нещо, което не е. Аз се помъчих да помогна на Тонка да го направи такъв, какъвто може да бъде… Всеки от тях — Фуентес, Хардуик, Пикет и останалите, са идвали тук с напълно нереалистична златна мечта за Пепони. Прочети собствената си книга, Матю. Хардуик е смятал Пепони за рай, когато Фуентес е стъпил за пръв път на него. Аманда Пикет мислела, че сигурно е бил рай по времето на Хардуик. И дори според Майк Уесли Пепони е бил идеален, когато Аманда Пикет е била колонистка тук. Но знаеш ли нещо, Матю? Никога не е бил раят. Първите десет човека, дошли тук, умрели от болести. Единайсетият бил убит от котка-демон. Дванайсетият бил измъчван до смърт от сибоните. Смяташ ли, че те са го мислили за рай?

— Не.

— Републиката е пълна с хора, напуснали Пепони, щом се оказал просто един свят, а не поглед към Небето. Може би ако достатъчно от тях бяха останали, щяха да създадат това, което искаха, и нямаше да има нужда от моята работа сега. — Мастерсън въздъхна дълбоко. — А може би не. Това, което е рай за милион човека, не е рай за стотици милиони дигита, които хората смятали за родени да им служат. — Спря и се обърна към мен. — Съжалявам, Матю. Понякога говоря твърде много. Лош навик за човек с моята професия.