Майк Резник - Раят

Тонка замълча и когато проговори отново, се владееше по-добре.

— Вземи резерватите, за които попита. Разбира се, че не можем да ги поддържаме. Но са ни необходими приходите от туризма. Какво трябва да направя? Да затворя всички резервати, докато разясня на цялата планета значението на околната среда и после да ги отворя отново с надеждата, че туристите ще се върнат? Разбира се, че не. Затова ще открия нови и ще се надявам да вървим една стъпка пред бедствията, докато народът осъзнае накрая какво е необходимо да се направи. И тогава, ако имаме късмет, ще започнем да възстановяваме старите резервати.

— Трудна работа. Не ви завиждам.

— Това е като да ходиш по въже — отвърна той. — Имам една десета от властта на Пепон и десет пъти повече от проблемите му.

— Обзалагам се, че животът на рибар изглежда като изкушение понякога.

— Това е спокоен и приятен живот — откликна той. — Има времена — добави с кисела усмивка, — когато изглежда дори още по-спокоен, като го сравниш с настоящето.

— Имам един последен, неофициален въпрос към вас — казах, ставайки да си вървя.

— Какъв?

— Щяхте ли да приемете президентския пост, ако знаехте какво ви очаква?

— Тук съм и давам най-доброто от себе си — отвърна той. — Това е доста хипотетичен въпрос.

— Но забелязах, че не ми отговорихте.

— Знам.

Бях преполовил разстоянието между резиденцията и хотел „Роял“, когато Йън Мастерсън спря колата си до мен и ме покани да се кача.

— Благодаря. — Настаних се до него. — Започнах да се уморявам.

— Какво носиш там? — Посочи към пакета ми.

Измъкнах дървената скулптура на бароните, която бях купил, и му я показах.

— Хубава изработка — рече той.

— Нали? И я получих на хубава цена.

— От човека, който разпродава бизнеса си ли?

— Откъде знаеш за него? — попитах изненадано.

— Тонка ме повика в кабинета си, след като ти си тръгна… Именно затова потеглих след теб. Иска да напуснеш планетата до довечера.

— Защо?

— Мисли, че се опитваш да го саботираш с тази книга.

— Не му ли каза, че не е вярно?

Той въздъхна.

— Виж, Матю, вече поставих на карта работата си с уреждането на интервюто ти. Ако започнех да споря за оставането ти, и двамата щяхме да напуснем Пепони довечера… Освен това ти видя и чу достатъчно, за да напишеш книгата си, нали?

— Предполагам, че да.

Внезапно сви вляво и миг по-късно карахме по магистралата „Независимост“ извън града.

— Това не е пътя за хотел „Роял“.

— Знам.

— Но багажът ми е там!

— Не се притеснявай за него. Стан Гарднър ще ти го докара на космодрума. — Бръкна в джоба си и извади билет за космическия полет. — Което ми напомни — ето билета ти, акт на учтивост от страна на президентството.

— Благодаря. — Вгледах се в него. — Но има още четири часа до полета ми. Къде отиваме?

— Мислех да те заведа на обяд.

— Не знаех, че има ресторанти в тази посока.

— Няма.

Следващите пет минути минаха в мълчание, а после влязохме в резервата Беренджи в покрайнините на града.

Завихме по неравен и прашен черен път, пресякохме малка горичка и излязохме на хълмиста равнина. Малки групи среброкожи и диви козли ни изгледаха любопитно, но минахме бързо покрай тях и стигнахме до огромен водоем, заобиколен от пъстроцветни птици. Мастерсън спря колата под сянката на едно дърво, после отвори вратите и прозорците, пресегна се към хладилника в задната част на колата и извади две бири и няколко сандвича.

— Мислех, че ще поискаш последното ти хапване на Пепони да е в приятна среда. А и е на път за космодрума.

— Наистина е чудесно тук.

Погледнах към водоема. На повърхността му се показа огромно водно прасе, изрева веднъж и после отново се потопи.

— Често идвам тук да закусвам — сподели Мастерсън. — Паркирам под това дърво, вадя термос с кафе и просто си почивам час или два, преди да отида в кабинета си.

— Изненадан съм, че тук няма никой друг.

— Туристите предпочитат да разглеждат големите резервати, а местните жители са прекалено заети с прехраната си, за да идват тук. Следобед има малко движение, но сутрин обикновено мястото е само мое. — Замълча и погледна към водоема и равнината зад него. — Не знам какво бих правил без това място. Седиш тук в зората на новия ден и почти можеш да забравиш, че останалата планета е в такава каша. — Посочи с ръка надясно. — Преди половин век тук е имало стадо среброкожи, по-многобройно дори от това, което мигрираше към равнините на сибоните.