Майк Резник: Раят

Замълчах и се опитах да реша дали предложението му беше искрено. Съмнявах се, но реших да го приема.

— Не му знам името — отвърнах накрая, — но ще го изпратя утре.

— Разбираш, нали, че нищо не обещавам — продължи Тонка. — Трябва да теглим чертата някъде. Но ще се опитам. — Усмихна се. — Следващият въпрос?

— Какво стана с фермите на Буко Пепон в Зелените земи?

— В добри и компетентни ръце са.

— На семейството му ли?

— В добри и компетентни ръце — повтори твърдо той. — Следващият въпрос?

— Разбрах, че сте построили два нови затвора в Беренджи. Защо?

— Защо въобще се строят затвори? За да се затварят затворници там, разбира се.

— Какви затворници?

— Онези, които нарушават закона. Какви други има?

— Политически например.

Той поклати глава.

— Не, Матю. Според определението затворникът е закононарушител. Политически затворник е просто закононарушител, който е престъпил определен закон.

— Като например?

— Държавна измяна.

— Трябвало е да построите два нови затвора за затворници, обвинени в измяна?

— Не съм казал такова нещо.

— Не е тайна, че сте затворили повече от двеста от своите съотечественици, обвинени в заговор за сваляне на правителството.

— Двата нови затвора държат по хиляда и петстотин затворници всеки. Двеста политически затворници са доста малък процент от това.

— Искате да кажете, че имате само двеста политически затворници?

— Не, Матю, ти го казваш.

— Всъщност колко имате?

Той ме изгледа студено.

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

— А мога ли да попитам защо?

— Защото измяната е много чувствителна тема — отвърна той и стисна двете си ръце над бюрото. — Не виждам причина да я дискутирам. Всяка публичност по тази тема може само да окуражи други да помислят за изменнически действия срещу правителството.

— Ако знаят, че в затворническите килии на Беренджи има три хиляди политически затворници, това няма ли да ги обезкуражи?

— Не съм казал, че имаме три хиляди политически затворници! — изстреля гневно той.

Реших да не го притискам повече за броя им, за да не се ядоса толкова, че да прекрати интервюто.

— Какво става с тях, колкото и да са?

— Повечето очакват да бъдат съдени. След това съдбата им не е в моите ръце. Президентът не трябва да се меси в съдебния процес на Пепони.

— Откога очакват процеса си?

— Някои от тях не чакат повече от седмица. Единият е сентабел, изпратен да ме убие и хванат преди два дни. Мисля, че си запознат с този случай.

— А откога чакат някои от другите? — настоях.

— Повече от седмица. Следващият въпрос?

— Буко Пепон никога не е имал политически затворници. Можете ли да сравните вашата…

— Казах: следващият въпрос! — грубо ме прекъсна той.

— Добре. — Хвърлих един поглед върху записките си. — Бил сте принуден да обезцените парите два пъти, откакто сте поел поста. Мислите ли, че ще ви се наложи да го направите отново?

— Вероятно, ако не задържим инфлацията под петнайсет процента.

— Защо на Пепони инфлацията е толкова висока?

— На правителството му се налага да започва много проекти за развитието на планетата, което, разбира се, означава, че трябва да печатаме достатъчно пари, за да плащаме сметките си. Колкото повече печатаме, толкова по-висока е инфлацията.

— Какви са тези проекти?

— Повече пътища, проекти за опазване на водата, голямо летище в Зелените земи, повече и по-добри училища, различни проекти за разработване на пустините, язовири, създаване на повече резервати и туристически удобства… и така нататък.

— Защо ще създавате нови резервати? Изглеждате неспособни да поддържате добре дори тези, които имате.

Той протегна ръка и изключи записващото устройство.

— Интервюто свърши, Матю. Съгласих се на него само защото Йън Мастерсън ме убеди, но намирам въпросите ти за обидни.

— Не съм имал намерение да ви обидя с тях — отговорих искрено.

— Знам — рече той по-скоро уморено, отколкото ядосано. — Четох биографията ти за Пепон и знам, че който и да прочете тази книга, ще ме сравнява с него. Мога да добавя, че няма да е в моя полза.

— Прекалено трудно е да се подражава на лидер като него.

— Невъзможно е да му подражаваш — каза горчиво Тонка. — Той беше като бог за народа си. Правеше грешки като всеки друг лидер, но никой никога не го обвини в нещо — а имаше и невероятния късмет да умре точно когато трябва. Какво щеше да направи със сентабелите? Как щеше той, собственик на хиляди бифкейкове, да убеди народа си, че тези животни погубват земята? Как щеше да реагира на изискванията, които инвеститорите от Републиката ми поставят? Беше стар мъж, който ни даде стабилност и самочувствие, но не разреши нито един проблем!