Анди Ремик - Спирала

— Дойдох да те убия.

Фигурата отстъпи крачка назад и леко разпери ръце в очакване. Бакъреният поглед не се откъсваше от Свещеника и кафявите му очи със златни пръски отбелязаха стойката и скритите оръжия, плавните и гъвкави движения.

— Що за създание си ти, та се осмеляваш да нахълтваш в божия храм? Виждам, че си напаст. Виждам, че си неверник в дома на Бог. Виждам, че трябва да се махаш оттук, преди гневът Божи да се стовари отгоре ти.

Свещеника чакаше, скръстил ръце на огромните си гърди.

Нексът атакува.

Зави полицейска сирена. Малкият Форд J2 се носеше по междуселските пътища, профучаваше през малките селски центрове, които някога бяха цветята на провинцията, но сега бяха осеяни с белезите на неотдавнашната война. Прелиташе покрай стреснати селяни, покрай подпухналите трупове ни убити с биологични оръжия говеда, обгърнати от облаци мухи, покрай въоръжени с колове фермери, събиращи мъртвите тела на огромни клади, бълващи черен дим към небесата.

Фордът взе завоя със свирене на гуми, спирачките изпищяха и обвитата с миризмата на изгоряло масло кола спря пред селската черква.

Малка група жени се свиваше зад някакъв въоръжен с пушка мъж. Всички се взираха към вратата. Едрият полицай с огромен корем с мъка излезе от форда и закрачи към тях. Провесеният през рамото му автомат изглеждаше някак чужд, не на мястото си.

— Хайде, народе, отстъпи назад, пуснете ме да мина — излая сержант Ралф.

— Имаше стрелба! — възкликна една уплашена жена и закри уста с длан. Слънчевите лъчи заиграха по лъскавата й дамска чанта. В очите й се четеше ужас — живееше в ужасни времена.

— Тъкмо се канех да оправя тази бъркотия — каза възрастният мъж с пушката. Изглежда, изпитваше облекчение, че сержантът най-сетне е тук. — Голям късмет, че дойдохте полицай!

Сержантът изруга мислено. Стрелба! Свали автомата — „Армалайт X“ — и се намръщи, докато оглеждаше високо технологичното оръжие. Имаше чувството, че му се подиграва, както лежеше в дебелите му ръце с тлъсти пръсти. В тренировъчния център се бе чувствал храбрец — герой, готов да влезе в боя, докато страната му потъваше в анархия и хаос. Сега изпитваше единствено страх, който притъпяваше съзнанието му и караше устата му да пресъхне.

— Сигурни ли сте, че е било стрелба?

— И то автоматична — каза една възрастна жена.

Сержантът отиде до тежката дървена врата, очукана и потъмняла от вековете. Протегна ръка и натисна ръждясалата дръжка, която поддаде със скърцане.

Потрепери, когато студеният въздух го лъхна в лицето.

Знаеше. Усещаше, че Смъртта го дебне някъде в сумрака.

С огромно усилие на волята събра кураж и пристъпи в черквата, стиснал автомата в изпотените си от страх длани.

Свещеника стоеше със скръстени ръце и гледаше надолу към мъртвия некс. Беше хвърлен през черквата, със счупен гръбнак и създаваше интересни сенки сред пейките, където лежеше смазаното му изкривено тяло. На пода лежеше малкият му автомат — черен и зъл, сплавта и външният му вид рязко контрастираха с полираното дърво. Във въздуха се носеше миризмата на барут, от цевта все още се извиваше струйка дим. Свещеника побутна оръжието с върха на обувката си, пристъпи предпазливо напред, цъкна раздразнено с език, протегна се и сграбчи неподвижното тяло. Главата се отпусна безжизнено назад, но колкото и да бе невероятно, очите се отвориха. Устата се размърда беззвучно, докато Свещеника вдигаше обездвижения, но останал като по чудо жив некс към лицето си.

— Намери ли пътя към Бог, чедо?

— Аз… те… разбирам. — Мътните бакърени очи горяха от омраза, гняв и чувство за безсилие. — Повече няма да правя така.

— Прав си, разбира се, чедо — каза Свещеника с най-благия си тон. Разтърси некса и от смазаните му дробове изригна болезнен крясък. — Кой те изпрати? И откъде знаеш, че съм от Спиралата?

Устните на некса се събраха в тънка линия.

Нямаше да проговори.

— Хайде, момко, кажи ми. И в замяна на това ще те освободя от болката.

— Нищо няма да ти кажа.

Мекият безполов глас бе изпълнен с агония. Свещеника въздъхна отново и, както държеше тялото изправено в юмрука си, посегна надолу и извади нож с блестящо широко острие. Единият му ръб бе назъбен — ужасно оръжие с едни единствена очевидна функция — да убива.

— Още ли си сигурен, чедо? Още ли твърдиш, че няма да споделиш информацията за злосторниците, които са те изпратили? Ако е тъй, ти изменяш на Бог и като Негов слуга съм длъжен да те накажа с ярките езици на сребърния огън!