Анди Ремик - Спирала

— Да, има едно „но“ — рязко я прекъсна Картър. — По време на война има и жертви, нали?

Наташа кимна.

— Значи веднага трябва да се разкараме оттук. Сигурно вече идват.

— Да.

Картър леко я целуна по устните.

— Сещам се само за един човек. Единственият, който разполага със средствата и знанието да ни помогне.

— Не! — възрази тя.

— Да — каза Картър. — Мамка му, светът се срива, Натс. Спиралата я тъпчат насила със собствените й черва, на ударните групи им го начукват отвсякъде… Гол навремето работеше с Фойхтер и Дюрел. Ако някой знае какво са замислили и къде се намират, това е той. Ако успеем да открием QIII и да го унищожим, тогава отново ще изравним силите. А ако междувременно успеем да премахнем Фойхтер и Дюрел, още по-добре. Гол е шибанякът, който ще ни насочи към QIII и шибаняците, които искат да докопат властта.

— Не можем да отидем при Гол — каза Наташа.

— Но той е твой баща! — изсъска Картър.

— Да, но освен това е и заподозрян . Като нищо може да е от тях. Да работи с Дюрел… с Фойхтер… с нексовете! Срещата с него може да означава смърт.

Картър се изправи, извади браунинга, провери пълнителя и прибра пистолета обратно. Вдигна очи и въздъхна дълбоко. После се навъси й отсече:

— Ако Гол е предател, то смъртта ще е негова.

Беше махнал системата и Наташа разтриваше ръката си. Лицето й отново бе пребледняло ужасно и Картър й помогна да се облече — трепваше заедно с нея от болката й, докато тя се мъчеше да навлече новите дрехи.

— Разкажи ми за нексовете.

Тя немощно сви рамене.

— Зная само, че са някакъв проект от миналото, май е започнат през 90-те години на XX век, макар че се базира на много по-ранни разработки. Има един вид убийци, които се смятат за особено силни, май се казват 5-нексове. Именно такъв е видял сметката на Ударна група 14.

— Самичък?

— Да, самичък.

— Без ничия помощ?

Наташа кимна.

— Това показаха криптираните файлове, точно преди да побягна насам да те предупредя и да те помоля за помощта ти. Това нещо е излязло извън контрол.

— Ама че ирония — изхъмка Картър. — Виж, отивам да взема това-онова и да проверя мониторите, след което можем да си омитаме задниците оттук. Трябва ли ти нещо?

— Още малко кръв може би?

Картър се усмихна.

— Да, моментът е великолепен.

Обърна се и тръгна към вратата, водеща до стълбите и наблюдателните уреди. Долови погледа й с тила си.

— Картър?

Спря. Обърна се.

— Обичам те.

— Сериозно?

Наташа кимна.

— Сериозно.

Картър й намигна.

— Събирай си партакешите. Тръгваме след пет минути.

Погледна намръщено компютърните екрани.

Нещо не бе наред.

Изобщо не беше наред.

„Тя идва“ — каза Кейд.

— Откъде знаеш, по дяволите?

„Усещам ги тия неща“ — измърка Кейд.

— Разкарай се, не мога да работя от теб, братко .

Сарказмът бе почти осезаем, но имаше слаб ефект върху Кейд.

„Искаш ли да знаеш какво мисля за Наташа? Мисля, че ще те предаде — ще предаде и двама ни!… Слушаш ли ме, Картър?“

— Млъквай. Нещо става.

„Чуй ме…“

— Млъквай! — отсече Картър.

Настъпи тишина. Картър се взираше в екраните. Един от сензорите оживя и замига предупредително. Гората на юг. Той превключи на видео; посрещна го тъмнина и сняг…

И го усети…

Енергийна вълна се понесе сред дърветата, вълна от гадене , която разкъса уредите и корема му и от която му се доповръща. Компютърът моментално се изключи… последван две секунди по-късно от осветлението. Стаята потъна в мрак. Охлаждащите вентилатори спряха бръмченето си.

— Мамка му.

Спринтира през площадката и надолу по стълбите.

— Какво стана? — попита Наташа.

— Токът спря. Това е невъзможно — обезопасен съм с автоматичен авариен генератор.

— Дай ми оръжие — каза Наташа.

Картър й подхвърли малък черен 9-милиметров глок, бе го взел от оръжейната. Наведе се, извади тънък нож от скритата кания в обувката си, после внимателно го прибра обратно, Металът винаги е окуражаващо подкрепление.

Самсън изскимтя в тъмното.

— Сам. Ела тук!

Лабрадорът веднага се появи. Очите му блестяха в сумрака.

Картър коленичи и прошепна нещо в ухото му. Сам отново изскимтя. Картър го поведе надолу по стълбите към вратата, зад която виеше студеният вятър. Отвори предпазливо и Сам изчезна в снега.

— Върви. Хайде, бягай…

Изтича обратно по стълбите и се наведе над раницата си.

— Къде го прати?

— По-далеч оттук. Прекалено е опасно — отвърна Картър. — Дръж.