Анди Ремик - Спирала

Нексът приближи. Той — или тя — бе доста по-дребен от Картър, облечен изцяло в сиво и със сива качулка. И обут в стегнати черни кубинки…

Картър не видя никакво оръжие.

Нексът нападна — Картър блокира серия от три удара, наведе се ниско и нанесе десен къс в лицето на убиеца; пристъпи напред и получи ритник в гърлото, от който полетя назад, давеше се и кашляше; вдигна ръце, за да се предпази…

„Определено е по-бърз от теб“ — спокойно отбеляза Кейд.

Нападателят скочи; Картър се метна настрани, извъртя се и нанесе три удара на фигурата, която прелиташе над главата му. Нексът леко стъпи в снега, завъртя се на пета и атакува…

Нанесе удари отляво и отдясно. Картър блокира, получи още един ритник в гърдите и серия бързи крошета, които го запратиха в снега. Замръзналата земя изведнъж стана примамливо прохладна и успокояваща за натъртеното му и насинено тяло. Беше тъй лесно да легне и никога, никога повече да не стане…

Опита се да се изправи, но тялото му бурно протестира. Цветове прелетяха в метална дъга през ума му.

Напъваше се, мъчеше се да се надигне, но най-сетне се отпусна на снега, останал без капчица енергия.

Чу меките стъпки на нападателя да приближават зад него, но не можеше да помръдне, не можеше да се насили да се обърне, да се претърколи, да посрещне бакърения поглед на този…

На своя убиец.

Не можеше да направи нищо… бе парализиран… също като в Египет… и в Белфаст, когато жената пищеше и умираше…

„Бий се!“ — виеше Кейд в съзнанието му.

„Мамка ти, Картър, не ме оставяй да умра по такъв нари! Бий се!“

Но Картър не помръдна.

Черквата бе студена. Подът бе от полиранио дърво — потъмнелият му блясък говореше за безбройните богомолци през изминалите десетилетия. Облицованите с дъб стени ограждаха подобните на плочки за домино скамейки — тъй древни, че плоскостите им бяха леко огънати от хилядите тела на богомолците.

Слаба слънчева светлина се изливаше през безбройните витражи. Цветните стъкла блестяха като скъпоценни камъни — сапфири и рубини, изумруди и диаманти. Изображенията показваха Тайната вечеря, Мойсей и горящата къпина, Адам и Ева и стотици други религиозни сцени, взети направо от Писанието.

Студен ветрец се понесе по пътеките между членовете на малкото паство, събрало се на мълчалива молитва. Тази сутрин нямаше литургия — просто събиране на местните вярващи, които идваха, когато изпитваха нужда от компанията на Бог.

Свещеника коленичи пред олтара и събра длани в молитва. Бе огромен мъж, с широки рамене, дългото му вълнено расо стигаше до глезените му. Големите му кръгли очи бяха затворени, докато се молеше, лицето му бе спокойно, почти ведро, окъпано в светлината на Иисус и витражите. До него, на ниска тапицирана скамейка, лежеше Библията — малко, богато украсено и подвързано с кожа издание. Страниците бяха по-тънки от тоалетна хартия и поръбени със злато. Книгата лъхаше на старост; тя бе най-скъпото нещо за Свещеника и той бе готов да умре за нея.

Свещеника усещаше присъствието на хората наоколо и сърцето му се изпълваше с гордост. Те бяха братя християни като него, погълнати от тайнството на молитвата, дошли тук, за да беседват с Бог и да получат благословията Му, Въздъхна. За по-голямо задоволство от това едва ли би могъл да мечтае.

Стъпки.

Нещо промени кармата в самата й същност. Нещо захапа спокойствието на Свещеника, като милиони мравки, поглъщащи разлагащ се труп.

Стъпките приближаваха бавно, премерено, отговорно.

Звукът им отекна в душата на Свещеника като фалшива нота.

Той остана със сведена глава. Продължи да се моли. Чу как останалите вярващи бързат да се изнесат от малката селска черква и знаеше, че натрапникът е Врагът, още преди да каже или да направи каквото и да било.

— Бог ще ме закриля — внезапно каза високо Свещеника и думите му прогърмяха в почти празния храм. — Аз съм един от стадото Му, а Той никога не забравя стадото Свое. Той е господарят, а аз съм Негов смирен слуга. Амин.

Изправи се бавно. Ръката му се протегна надолу, затвори малката Библия и я прибра в джоба на расото. Чак след това той вдигна очи към стоящия пред него натрапник.

Фигурата бе слаба, атлетична, облечена в сиво; изгарящите бакърени очи го гледаха предпазливо и сякаш пробиваха момъка му с чистата сила на омразата.

Свещеника измери натрапника с поглед, после каза тихо и спокойно:

— Не си добре дошъл. Това е Божи дом. Дом на молитвата. На любовта.