Анди Ремик - Спирала

— Мамка му.

Докуцука до кабинета и взе кожената медицинска чанта, Върна се при Наташа, извади спринцовка и й инжектира венозно успокоително на морфинова основа. Измери пулса и кръвното й налягане с помощта на медицинския скенер на ЕКуба. После извади дезинфекциращия разтвор, почисти входната рана, обърна Наташа по корем и обработи изходната. Махна с помощта на скалпел парченцата обгоряла плът и частиците метал и плат, след което заши раната със стерилен конец.

Провери отново кръвното и пулса й, след което сложи марля върху раните и върху импровизираната дупка на гърлото й. Свърза я към малкия преносим монитор, който следеше пулса, нивото на кислород и кръвната й картина. Свали панталоните й и провери за евентуални други рани. Определи кръвната й група и нивото на хемоглобина, който се оказа 8 грама на децилитър — доста опасно, тъй като количеството кислород в кръвта й бе сериозно намаляло и тя се нуждаеше от кръвопреливане. Стегна ръката й с турникет, извади тръбичка и отвори стерилния пакет. Вкара тънката игла във вената й и я измъкна, пластмасовата обвивка си остана в нея. Бързо закрепи тръбичката с превръзка и отиде В кухнята за половин литър универсална 0-отрицателна от запасите си; грабна малката сгъваема метална стойка от долния рафт, избърса праха от нея и се върна при Наташа. Закрепи стойката и окачи банката кръв, като се погрижи да напълни тръбичката, преди да я свърже с тръбичката във вената й. Завъртя кранчето и погледна скоростта на преливане, за да нагласи постоянен приток на кръв.

Докато правеше всичко това, се запита дали да не я завие във фолио, но се отказа — фолиото щеше да задържи студа, а Натс бе много студена. Вместо това я покри с одеяла и сложи още дърва в огъня, след което й би инжекция антибиотик и още една доза успокоително, преди да отиде с олюляване в банята.

Свали разкъсаните си окървавени дрехи, пусна душа и пристъпи в парата. Трепна от болка, когато водата шибна като камшик вече подутото му лице. Бавно се насапуниса и изми потта и кръвта — както своята, така и кръвта на другите.

Главата го болеше, умът му се виеше във водовъртежа на объркването…

Прекалено много въпроси чакаха отговори, а счупеният му нос с нищо не помагаше да успокои мислите си.

Излезе от кабината и внимателно се избърса. Сега, след като притокът на адреналин бе отминал, движенията му бяха станали летаргични. Погледна физиономията си в огледалото и изруга. Носът му бе изкривен и деформиран. Отвори медицинската чанта, би си инжекция диазепам и зачака плътта и душата му да изтръпнат и да го дарят с най-противното от сладките усещания.

Облече шорти и тениска; беше вече замаян от лекарствата, които изяждаха ресурсите на организма му. Хвана носа си с изтръпналите си палци, преброи до три и рязко издърпа костта и хрущяла напред. Причерня му и той изкрещя от болка въпреки упойката. Повърна в тоалетната и остана известно време приведен над чинията, като дишаше тежко. От устата му течаха лиги.

После пак се погледна в огледалото.

Носът му отново бе прав, но деформиран, приличаше на гофрирано желязо, налагано с тежък ковашки чук. Ухили се слабо, изми си зъбите — като се стараеше да не засяга счупения, — за да махне киселия вкус на повръщаното, след което се наплиска с вода, за да отмие избилата от болката пот.

Излезе и провери Наташа. Тя вече дишаше по-равномерно и цветът на лицето й постепенно се връщаше. Той навлече дебело яке, сложи си ръкавици, обу опръсканите с кръв обувки и заслиза по стълбите.

„Защо не ме повика?“

— Нямах нужда от теб.

„Можеше да те убият; щях да ги излича от лицето на шибаната земя…“

— И аз не се представих чак толкова зле.

„Не се доверявай на Наташа“.

— Не ми трябват шибаните ти съвети, Кейд. Не съм те канил, така че се пръждосвай, където ти е мястото, и ме остави на мира. Животът е достатъчно тежък, че и ти да си вреш безплътния нос в него…

„Олеле. Много си бил докачлив. Много боли като ти счупят носа, нали?“

— Кейд. Разкарай се.

„Не искам“.

— Подлудяваш ме!

„Хубаво е. Май намирам истинското си призвание в този живот“.

Ненадейно Кейд се махна и Картър се почувства още по-главозамаян от внезапното му — и неочаквано — оттегляне.

Излезе навън. Снежинките бяха станали по-големи и падаха от сивото небе, което хвърляше сребърни сенки. Светът бе притихнал като картина с маслени бои; всичко бе неподвижно и спокойно — с изключение на Самсън, който ръфаше трупа на един от нападателите — разкъсваше му корема. Кървави ивици месо висяха от устата му.