Анди Ремик - Спирала

Само че се бе случило нещо странно.

Не можеше да се разплаче.

Лицето му се бе превърнало в изкривена маска. Раната от куршума заздравяваше и киселината ядеше плътта му и едновременно с това я кърпеше. В полусънното му състояние това сякаш се случваше страшно бързо, почти моментално, парчета кожа и мускулни влакна се съединяваха, клетките растяха, възстановяваха се и се размножаваха.

Болеше. Болеше, и то много .

Ханс. Жалко, че се наложи да го убие. Спомни си колебанието си. И заповедите, отпечатани върху белия лист пред очите му. Да убие собствения си брат, да убие човека, когото обичаше, с пълното съзнание, че ще остави едно осиротяло Момиченце, за което няма да има кой да се грижи…

Беше изпълнил заповедта. Един-единствен изстрел в главата.

След това се разплака. Мария дойде при него и го попита какво е станало, гушна го и седна на коляното му и в невинността и незнанието си размаза пръските кръв на баща си по лицето му; а Фойхтер плачеше, плачеше дълго и неудържимо, казваше си да бъде силен, а след това, в онази мрачна кървава нощ на убийството, рискува всичко, за да изведе Мария оттам, да я отведе далеч, на безопасно място, и да спаси живота й…

Осъзна, че нещата са се променили.

Аз съм се променил, последва горчивата мисъл.

А сега — сега нямаше сълзи. Разбираше защо. Разбираше Химическите процеси, които бяха променили тялото му, но това продължаваше да го преследва. Беше смятал, че ще е силен; бе мислил, че ще може да се жертва в името на едно по-добро бъдеще; за доброто на всички неща.

Ще направя правилното нещо, си бе казал той.

Та накрая жертвата му да си струва .

Морето се разбиваше в тъмния бряг; и Фойхтер разбра, че пяната, бушуващият звук на пяната и съскането на пръските отново са гласове — далечни гласове, долитащи от безкрайния тъмен хоризонт.

— Ще го стабилизираме в случай на… хей, кой сте вие, не можете да идвате тук, нямате…

— Прегледай го. Правилните лекарства ли използват? Добре, замести с метилпердазон, 15 милилитра. И гледай да го инжектираш право в раната, през заздравяващата тъкан.

— Добре. И разкарайте тия оръжия, по дяволите.

Събуди се. Очите му бяха плътно затворени. Полежа известно време, заслушан в собственото си спокойно дишане. Сетивата му обаче бяха нащрек; различи дишането на още трима души в помещението. Долови миризмата на пот, слабата следа от афтършейв, уиски и нечии миризливи крака. Направи сканиране на собственото си тяло — беше слабо, със стегнати мускули, с многобройни схващания, изгарящо от изтощение. И стомаха — сега той представляваше само глухо туптене на мястото, където по-рано бе раната.

Насили се да отвори очи — бяха като залепнали и пълни с гурели; различи в сумрака огнеупорните плочки на тавана, Жълта светлина хвърляше по тях спирални шарки. Самите плочки бяха съвсем нови. Значи се намираше в частна клиника?

Ръката му се раздвижи по тялото. Напипа пресния белег на мястото, където го бе улучил куршумът; натисна съвсем леко, но не почувства болка. Усмихна се мислено, след което се надигна на лакът.

Бяха трима; стояха и го наблюдаваха. Двама приличаха на боксьори тежка категория, със зле прикрити под дългите палта автомати „Стърлинг“; бяха небръснати и изглеждаха уморени. Третият бе висок и слаб, с ястребово лице и извит като клюн нос. Косата му бе съвсем късо подстригана, ръцете му бяха натежали от множество пръстени. Носеше бяла лекарска престилка и стетоскоп. До него имаше малка кутия, Фойхтер знаеше абсолютно сигурно какво се крие вътре.

— Радвам се да те видя, Тремънт. Колко време отсъствах?

— Три дни, сър. Малко по-дълго, отколкото очаквахме, но пък бяхте почти мъртъв, когато ви открихме. А и ще се съгласите, че в контролирани лабораторни условия не сме състояние да пресъздадем случайните събития от реалния свят с такава точност, сякаш подобни инциденти се случват естествено.

Фойхтер кимна.

— Ще ми донесете ли кафе? И пура? Задъхвам се. Имам чувството, че съм бил в безсъзнание месеци!

— Това е страничен ефект от ускорените процеси, сър. Тремънт махна на единия здравеняк и той се измъкна навън. Зад автоматичната врата Фойхтер зърна стерилен коридор с няколко празни колички и далечни светлини.

— Дюрел знае ли, че съм добре?

— Да, сър.

— В частна клиника ли съм?

— Да. Наложи се да действаме бързо. Бяхте изгубили много кръв и макар тялото ви вече да регенерираше, се налагаше да му дадем малко допълнителен стимулант. Ще остане в системите ви през следващите две седмици, или горе-долу толкова.