Анди Ремик - Спирала

Прах се вдигна на огромен облак, подобен на свит атомен юмрук, с обезобразен вагон от метрото в центъра, хванат и бясно въртящ се от връхлитащите го сили; юмрук, който сякаш набираше сила, цвете на унищожението, пъпка от бетон — и после експлодира и се понесе в безпощадна ударна вълна срещу околните изкорубени сгради и мокрите от дъжда улици…

Експлозията можеше да се чуе на 160 километра от епицентъра.

Заедно с пепелта се спусна и покровът на тишината.

А после се разнесоха първите писъци.

Последиците продължиха цяла вечност.

Фойхтер лежеше на бряг с черен пясък и тъмните вълни на болката го обливаха като вълните на бурен океан. Всъщност наистина чуваше шума на морето; напрегна всички сили, обърна глава надясно и видя гребените блестяща бяла пяна върху черната вода. Изстена и цялото му тяло потрепери. С мъка надигна глава и огледа тялото си. Беше гол. Дупката приличаше на запенено кърваво око — бележеше входната рана ниско в корема му.

Какво се случи? — мрачно помисли той.

И тогава чу думите; понесоха се към него сякаш от милион километри, подобни на бръмченето на насекоми в мозъка му, сляха се със звуците на морето, съскаха и кипяха, плискаха се върху пясъка и отстъпваха назад…

— Сигурно ужасно го боли…

— Извадихме куршума, но вътре са останали парченца метал. След попадението куршумът се е пръснал във всички посоки. Би трябвало да е мъртъв, направо не мога да повярвам, че го гледаме да лежи в легло, а не в ковчег…

Фойхтер изстена и затвори очи.

Студен вятър повя откъм черния океан.

Обърна се навътре към себе си и претърси тъканите и кръвоносната си система; откри парчетата метал и макар да ги носеше в обвивката си, знаеше, че не могат да му създадат проблеми; чувстваше как тялото му работи, възстановява само себе си, как във вените му тече кръв и още нещо .

Усмихна се; усещаше странното съединение в себе си, настанило се в кръвоносните съдове и органите му, вкопчило се в гръбначния му мозък. Именно то премахваше болката.

Помисли за миналото…

Преди дългите тежки години.

Заля го вълна от болка.

Отново се съсредоточи върху раната; чувстваше приливите и отливите на химикалите в тялото си. Чувстваше как силите му се възвръщат; как тялото му поправя нанесените от куршума поражения.

Известно време се носеше върху вълните на агонията.

Слушаше морето.

Гласовете.

— Дайте му още десет милиграма морфин; ето, това трябва временно да го успокои. Или поне да отложи смъртта му още ден-два. Сестра, да е казвал нещо?

— Да, крещеше в съня си.

— Каза ли нещо?

— Крещеше за Мария. Коя е Мария?

— Жената, която бе открита мъртва и изгорена в замъка Шваленберг. Донесоха тялото й; същинска каша. Откараха я моргата за аутопсия, макар да ми се струва, че от нея не е Останало много, което да си заслужава вниманието…

— Близки ли са били?

— Да. Била му е племенница, но е живеела при него и той се отнасял към нея като към собствена дъщеря.

Фойхтер усети как в него се надига вълна гняв. Спомни си. Спомни си Картър… куршума… спомни си пистолета, насочил черното си око към Мария, как тя полетя през склада, как сребърното й оръжие изтрака на пода, как лицето й се удари в камъка, как зъбите й изтракаха и от разбитите й устни потече кръв…

Мария. Скъпа, мила моя Мария…

Спомни си времето преди много години, как седеше на широка грубо скована селска маса. Слънцето блестеше и по пода танцуваха ивици ярка светлина. Долавяше аромата на розмарин и уханието на дърветата от черешовата градина, По онова време Мария бе съвсем малка — на осем, най-много на девет годинки. Седеше на коляното му с купа току-що откъснати череши в скута — и двамата се бяха покатерили на малката нестабилна стълба и се смееха, докато протягаха ръце и откъсваха зрелите плодове. Сега Мария изяждаше плодовете на дръзкия им набег, пръстите и устните й бяха изцапани с червен сок, прекрасните й очи бяха широко отворени и блестящи, а на лицето й бе изписано истинско блаженство.

Затвори вратата на спомените.

Усети горчив вкус в устата.

Гняв и… още нещо.

Нещо студено и безпристрастно.

Знаеше. Знаеше, че би трябвало да изпитва невероятно силни чувства към Мария; знаеше, че емоциите му би трябвало да са бурни и бързи, и омразата му бе налице, омраза към Картър, омраза, която обещаваше дълги часове на мъчения… но знаеше също, че би трябвало да плаче заради смъртта й. Да плаче неудържимо. Поне така му казваше собственият му разум.