Анди Ремик - Спирала

Изскочи в коридора и изненада някаква облечена в черно фигура. Браунингът изрита два пъти в ръката му и неканеният гост рухна на пода, като се мъчеше да запуши дупките в гърлото си.

Картър се огледа наляво и надясно. Отнякъде се чуваха писъци и викове за помощ. Затича се към стълбите и в същия миг няколко изстреляни от оръжие със заглушител куршума разцепиха дървото на перилата. Метна се напред и се претърколи, блъсна се тежко в стената. Очите му се спряха върху куршумите в парапета, разцепеното дърво и треските. Прецени ъгъла, надигна се и изстреля пет куршума, след което скочи и се затича към стълбите.

Безшумният автомат остави черта от дупки в стената зад него. Картър скочи през пет стъпала; браунингът изрита още веднъж в ръката му. Шестият куршум улучи нападателя, папрати го да се търкаля надолу по оставащите стъпала и го просна на площадката.

Никакви гости… в салона нямаше никого…

Мамка му, изкрещя Картър наум.

Спусна се предпазливо по стълбите и коленичи до трупа, за да е по-малка мишена. Радиостанцията завибрира в ръката му.

— Картър, Йесмар съм. Мария е с мен в кухнята. Жълто, сектор 34. В салона са шестима. Събраха гостите на едно място. Всички са тежковъоръжени.

— Видях сметката на двама — тихо каза Картър, докато сменяше пълнителя. — Стойте там, ще дойда. Гостите стояха в салона, мълчаха смаяно. Картър бавно надникна зад ъгъла; облечен в черно нападател стоеше на стража, въоръжен със заглушен Uzi-K2. Картър изстреля три куршума и се втурна в обратната посока, към кухнята. Докато влиташе през вратата, куршумите разцепиха дървената каса. Просна се на плочките и се плъзна по корем между стоманените шкафове. Кракът му изрита вратата и я затвори.

— Йесмар? — изкрещя Картър.

— Насам — чу се вик от едно от съседните помещения.

Картър надникна над шкафовете и печките — по тях имаше врящи тенджери, наполовина приготвени порции, захвърлени ножове и нарязани зеленчуци. Не се виждаха никакви готвачи. Предпазливо, настръхнал, тръгна напред.

— Аз съм, не стреляйте.

Влезе в слабо осветена стая. Беше склад, пълен с чували, щайги и кашони с щамповани надписи на немски. Йесмар стоеше до бледата като платно Мария.

Погледите им се срещнаха и Картър разбра…

Нещо не беше наред…

Пистолетът се вдигна и се насочи към Картър. — Съжалявам, приятелю. Време е да умреш.

Картър леко кимна.

— Мисля…

Браунингът се вдигна за част от секундата и прати куршум право в лицето на Йесмар. Парчето олово влезе през нос и пръсна мозъка по една щайга със зеленчуци отзад. Йесмар се свлече на пода.

— … че някой си играе игрички с мен — довърши Картър.

— Картър — изхлипа Мария, изтича към него и се хвърли в обятията му. Той я прегърна за миг, после затръшна вратата. Озоваха се затворени като в гробница. Картър отиде до трупа на Йесмар и го претърси. Взе глока му, пъхна го под колана си, взе и резервните пълнители.

— Какво става? — попита Мария.

— Кофти — изсумтя Картър. — Как са успели да проникнат В специалните части, мамка му? Или играят големи пари, или има нещо друго. Нещо, което не разбирам.

— Къде е чичо?

— Май имаме ситуация със заложници. Шестима са… — Думите на Йесмар отново прозвучаха в съзнанието му. Номер ли беше това? Нещо бе прекалено изчистено. Прекалено механично.

Мозъкът му се бореше с изводите, сякаш се мъчеше да подреди разсипан пъзел.

— Да се махаме оттук. Трябва да излезем от къщата.

Радиостанцията завибрира.

— Да?

— Снел съм. Трима от снайперистите ни са мъртви. Къде В Йесмар?

— Мъртъв е — каза Картър. — Вътре има поне шестима нападатели. Убих двама. Дявол знае колко още се спотайват Къде ли не. Какво предлагаш?

— Къде си?

— Жълто, сектор 18, до задната веранда.

— Мария с теб ли е?

— Да.

— Излез навън, останалите сме тук. Трябва да изведем Мария.

— Ще отидем до вътрешната врата и ще ви чакаме. Край.

Изключи радиостанцията и погледна Мария.

— Кофти, както ти казах. Трябва да спазваш всяко мое нареждане, ако искаш и двамата да се измъкнем живи. Разбираш ли?

— Какво?

Картър я хвана за раменете и я раздруса.

— Разбираш ли, момиче?

— Да, да. Ох, боли!

Картър отпусна хватката си.

— Виж сега какво ще направим. Те мислят, че ще излезем от задната врата. Не знаят, че съм убил Йесмар. Аз…

Чу се някакъв шум. Картър се плъзна до вратата и я отвори — рязко и бързо, смъртоносното дуло на браунинга гледаше към…

— Мамка му! — изсъска Картър и свали пръст от спусъка.