Анди Ремик - Спирала

Четирите коли дадоха заден и минаха покрай БМВ-то. Едната за всеки случай прегази тялото на първия полицай и остави широки следи от гуми върху и в гръдния му кош.

Тойотите изчезнаха в нощта. След тях остана призрачна сцена на ужас, осветявана от примигващите сини светлини на празната полицейска кола.

Картър гледаше конвоя скъпи лимузини, минаващ в конопа по алеята. Седеше на широката пейка до стаята на Мария (тя в момента се обличаше) и вниманието му бе раздвоено между тежката дървена врата на помещението и малкия прозорец, през който наблюдаваше. Дъждът се лееше с пълна сила от надвисналите облаци и сякаш целият свят бе потънал в тежък сумрак.

Чуваха се два вида музика — смесваха се в подлудяваща какофония: гърмящите ритми, долитащи откъм широката вита стълба в другия край на застлания с луксозни килими коридор, и нежните, примамващи звуци на Бетовен от стаята на Мария. Картър извади 9-милиметровия си браунинг. Провери тринадесетте патрона в пълнителя, след това и петте резервни пълнителя по тялото си. Седемдесет и осем патрона общо. Обичаше да е подготвен. Както често бе повтарял на Рокси: „Не искам да умра само защото са ми свършили шибаните патрони“.

Вратата се отвори и се появи Мария — ослепителна в бялата си рокля, която подчертаваше бледия цвят на кожата й и черната й коса.

— Готова ли сте? — учтиво попита Картър; усещаше страха й.

Мария пое дълбоко дъх. Знаеше — също като него и като множеството агенти, разположени из къщата и двора, — че тази вечер е златна възможност за убийците. Ако бяха истински, а не просто някакъв кух опит за изнудване. Празна заплаха. Номер …

— Не се отделяйте от мен тази вечер. Нито за миг.

— И до тоалетната ли ще ме придружавате? — засмя се тя.

— Да.

— Наистина ли?

Картър се усмихна.

— Наистина. Най-подходящото време за атака е моментът, когато гардът, така да се каже, наистина е свален.

Слязоха по широкото стълбище с дебели килими и резбовани дъбови перила. Стените бяха богато украсени с позлатени гипсови фрески. Отдел Q очевидно бе доста добре платен.

Картър вече бе инструктирал подробно Мария — никакво напускане на къщата, никакъв алкохол и никакви задевки с млади — или стари — мъже. Ако искаше да остане жива при тази потенциална заплаха, трябваше да сведе усложненията до минимум.

Шибани празненства, помисли си Картър.

Шибан Фойхтер! Твърдоглаво копеле. Тъпо копеле!

Сто и тридесет гости. Картър едва се сдържа да не застреля самия Фойхтер, когато Ханс Йесмар, шефът на немската операция, му връчи списъка.

Хората се мотаеха насам-натам и дърдореха. Прислужници с подноси с питиета обикаляха сред тях. Погледът на Картър обходи големия салон. Тежки кадифени завеси се спускаха до земята и скриваха евентуалните наблюдатели отвън. И евентуалните снайперисти.

Стоеше неотлъчно до Мария. Тя познаваше много от гостите и ги поздравяваше любезно. Картър мълчеше. Ако някой го заговореше, бе суров почти до грубост. Не искаше да дърдори. Това го разсейваше.

Наблюдаваше. Мария обикаляше гостите и като послушно момиче, стоеше настрана от шампанското.

Фойхтер, който явно страдаше от стрес, бе вече пиян и говореше на висок глас мръсотии в един ъгъл. Картър провери монитора на екипа. Всичко беше наред.

Горите около замъка Шваленберг се простираха на километри във всички посоки — ивици широколистни и иглолистни дървета, които се издигаха и спускаха — следваха склоновете и резките промени на терена. Няколко тесни пътеки, затрупани от паднали дървета и клони, пресичаха гората, но в тази тъмна дъждовна нощ сякаш нищо не помръдваше с изключение на люлеещите се от вятъра дебели клони с ручейчетата дъждовна вода, стичаща се по грапавите стволове.

В мрака се разнесе дълбоко ръмжене и четирите черни автомобила запълзяха плавно през гората. Тежките колела чупеха клони и преодоляваха с лекота падналите дървета благодарение на четворната предавка… Лендкрузърите бавно спряха, подредени в редица.

Двигателите млъкнаха.

Отново се възцари тишина.

Вратите се отвориха и десетина тъмни сенки пъргаво се измъкнаха от металните си затвори. Поеха невидими напред, после приклекнаха, загледани през дърветата към замъка Шваленберг, чиито светлини блестяха обещаващо в далечината.

Сенките бяха въоръжени до зъби.

Три различни изщраквания при слагането на пълнителите.

Бакърени погледи се срещнаха; размениха се безмълвни команди. Бавно, с безкрайна предпазливост и прецизност, колоната въоръжени убийци тръгна през храсталака, без да обръща внимание на дъжда и заплахата от дебнещата смърт.