Анди Ремик - Спирала

Картър се усмихна и дори на него това му се стори странно.

— „Лагавълин“ значи?

— Добре отлежало. — Джем намигна, отиде при другите, срита Слейтър да стане от раницата и измъкна бутилка уиски и чаши. — Някой да иска едно питие? Тост за яките момчета на Спиралата, които побеждават напук на всичко?

Картър се разсмя. Разкиска се като ученик.

— Дай насам една чаша. Наистина имам нужда от едно шибано питие.

Картър лежеше в единия ъгъл и хъркаше. Слейтър се бе свил до него и също хъркаше. Ники бе изчезнала за едно „дълго киснене в банята“. Така че оставаше единствено…

Джем. Седеше при отвора на тунела и се взираше в нощта, мислеше за бойни кораби и нексове. Не можеше да разбере. Не можеше да разбере защо очите им са толкова странни, не можеше да разбере защо са толкова добри в убиване то. Знаеше, че той самият е един от най-добрите, но въпреки това изобщо не можеше да се сравнява с нексовете. При пряк двубой с некс щеше да стане храна за кучетата.

„Какво трябва да ти направят, че да станеш такъв, мамка му? — питаше се, докато издишваше цигарения дим. — Какво е представлявал проектът «Некс»? И защо Гол се е оттеглил още в началото му?“

Гледаше как димът литва по вятъра и се разсейва.

Също като нас, осъзна той. Разсеяни. Разкъсани на части. Пръснати…

Спомни си болката на лицето на Картър. Болката, когато говореше за смъртта на Наташа.

Поклати глава.

Гадостите задължително се случват на добрите хора. Просто така е устроен светът.

Откъм планините се чу ниско бръмчене.

И после, като типично жалко фиаско, от тъмнината се появи вертолет Пиасеки Патфайндър–3 и се спусна тромаво и несигурно към площадката. Двигателят ревеше. Перките виеха и намаляваха оборотите си. Чу се странно дрънчене и се разнесе отвратителна миризма на старо гориво.

Джем засенчи очи срещу силния прожектор на вертолета, изправи се и закрачи по каменната платформа.

С широка усмивка, без да обръща внимание на намръщената му физиономия, един дребен набит мъж скочи от кабината. Имаше могъщи ръце и рамене, покрити с татуировки от времето в армията. Главата му бе обръсната, с формата на куршум, а кръглите му бузи бяха червени като роза.

— Как я караш, мацко? — изкрещя той.

Джем примигна.

— Хъгис… Какво е това, мамка му?

— Не е ли хеликоптер?

— Не зная — изсумтя Джем, тръгна бавно покрай ръждивата ламарина и впери невярващ поглед в огромната дупка с назъбени краища, през която се виждаха тръбите за гориво. — Хъгис, откъде изрови това?

— Откраднах го. От един италианец. Дълга история.

Джем въздъхна.

— Да не мислиш, че ще тръгнем на война с това ?

— Съжалявам, Джем. — Червеното лице на Хъгис се намръщи. — Но не можем да свием всички шибани апачита, нали? Не са от ония неща, дето вървят по пет за лев! Не е като да отмъкнеш някой шибан „Ескорт“!

— Добре де, добре. Успокой се. Иди си налей нещо топло. Другите идват ли?

— Да — каза Хъгис. — Как иначе.

Дойдоха, как иначе.

Малко след пристигането на Хъгис нощното небе се изпълни с тракане на перки и вой на двигатели. Три хеликоптера — два Локхийд АН56-А и един Сикорски Блек Хоук — се появиха величествено над базата и кацнаха. Когато осемте мъже и жени скочиха от машините, лицето на Джем грейна. Запрегръщаха се. Джем се разсмя, като видя изцапаните с крем карамел бойни панталони на Боб Боб. Уморените агенти от ударните групи намериха убежище в Камъс–5 и се пръснаха в търсене на топли напитки и шоколадови бисквити.

Джем стоеше с ръце на кръста и гледаше шестте хеликоптера на площадката; все пак машините изглеждаха като играчки на фона на огромните скали. Върна се в миналото — все още си спомняше живо базата по времето, когато бе действаща… но това бе преди двадесет години, когато беше младеж с грейнали очи, все още неизмъчван от товара на годините и убийствата.

Запали цигара.

— Здрасти.

Вдигна очи към Ники.

— Здрасти, мила.

Тя му подаде канче димящ чай.

— С много захар, Джем, точно както го обичаш.

— Благодаря. — Отпи глътка и отново се загледа в мрака. Някъде под него се бе сгушила Австрия.

— Добре ли си?

— Да — въздъхна той и се загърна в коженото си палто. — Просто съм уморен. Уморен от всичко това.

Ники седна и се притисна до него. Джем я погледна изненадано. Тя опря глава на брадичката му, косата й миришеше хубаво.

— Ей?

— Мммм?

— Да не ти се палува?

Ухили й се с палавата си момчешка усмивка. Точно заради подобен вид разговори и поведение бе ял пердах в не една пиянска ситуация.