Анди Ремик - Спирала

— Какво стана?

— Беше капан. Наложи се да гръмна хотелската стая…

— С какво?

— С две ГВН.

— Ти си ненормален! Какво искаха онези… които и да са те?

— Бяха нексове — кисело отвърна Картър. — Искаха плановете на QIII. Дръжте се!

Превключи две скорости надолу и използва двигателя като спирачка, за да поднесат с писък и да вземат завоя. Ухили се като развълнувано хлапе и се обърна към двете жени.

Не изглеждаха особено впечатлени.

Внезапно се разнесе вой на сирени и конвой полицейски коли изхвърча от кръстовището, като едва не отнесе ферарито от пътя. Картър рязко отклони — моторът изрева — и едва успя да избегне сблъсъка.

Полицейските автомобили полетяха след него.

— Мамка му!

Вдигна 290 км/ч и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Стигнете тази красавица, малки прасенца — промърмори, докато преследвачите изоставаха някъде далеч зад тях. Съсредоточи се върху пътя пред себе си.

— Наташа, прати на Лангън съобщение да идва да ни прибира. Най-малко хиляда ченгета са по петите ни.

— Но нексовете ще ни засекат…

— Е, и какво? И без това знаят, че сме тук.

Наташа извади ЕКуба си и Картър насочи вниманието си към пътя. Нощта се спускаше. Носеха се на юг…

Мотелът се намираше насред нищото и пред него бяха паркирани два пикапа. Ферарито се появи иззад завоя и рязко спря. Картър запали цигара, а Наташа и Джесика слязоха.

— Ти си побъркан — каза Джесика.

— Но се измъкнахме, нали?

— Какво стана? — попита Наташа.

Картър сви рамене.

— Нексовете ме чакаха. Искаха плановете на QIII и се стигна до семейни сцени. Имаше малко тропане с крак, скубане на коси и дране на лица, след което се наложи да напусна по най-бързия начин…

— Ранен си. — Наташа пристъпи към него и докосна бузата му. Картър я погледна в очите и се усмихна. Хвана пръстите й, вдигна ги до устните си и ги целуна.

— Имаше снайперист.

— Лошо…

— Мисля, че го улучих.

До ушите им стигна бръмченето на команчито и Картър се загледа нагоре в мрака. Внезапно заблестяха светлини, хеликоптерът зави и с рев профуча над главите им. Направи кръг, забави скорост и Картър, Джесика и Наташа отстъпиха назад и вдигнаха ръце пред очите си. Команчито кацна до ферарито и пилотът — с шлем на главата — надникна от кабината и вдигна палци.

Храстите и дърветата се огъваха от вятъра на перките.

— Ето го и транспорта ни — каза Картър. И нещо нечуто и невидимо го накара да се обърне към сенките под близките дървета и прашната магистрала отвъд паркинга пред мотела. Нещо неспокойно се размърда в дъното на душата му. Обърна се към пътя, очите му затърсиха черните пикапи, които ги преследваха до неотдавна… не видя нищо.

Нищо, което да не е на мястото си.

Нищо нередно …

„Нещо“…

Погледът му се върна към команчито.

И тогава го чу. Далечен глас — като крясък от болка и гняв, озверял, но прикован на място, ограничен, принуден да мълчи въпреки свирепото си желание да…

„Нещо не…“

Намръщи се. Сякаш целият свят забави движението си. Размазаните допреди малко перки на команчито се въртяха едва-едва. Посегна към браунинга и му се стори, че на ръката му й е нужна цяла вечност, докато стигне до оръжието, главата му вече се обръщаше към Наташа и устните му оформяха думата „Хайде…“.

Чу се далечен пукот.

Погледът му улови блясъка на цев.

„Нещо не е наред“.

В кабината на команчито цъфна дупка и Лангън отлетя назад, преметна се бавно през вътрешността на хеликоптера и върху затъмненото стъкло се появи огромно петно кръв. Браунингът на Картър се озова моментално в ръката му и той изруга собствената си туткавост и непохватност, изруга мудността на света около и в себе си, устата му се отвори да закрещи, Наташа и Джесика се раздвижиха мъчително бавно и загледаха объркано хеликоптера, въртящите се перки, отпуснатата фигура в тъмните дълбини на тясната и изведнъж заприличала на насекомо машина…

Картър коленичи, извъртя се и браунингът подскочи в ръката му — един куршум, втори, трети — и видя как тъмните фигури се отделят от дърветата и се понасят с невъзможна бързина по тревата; бяха нексове и студеният ужас сграбчи сърцето на Картър в мига, когато светът отново дойде на фокус и всичко затече с нормална скорост…

— Какво…

— О, Боже!

— Качвайте се! — изкрещя Картър, без да спира да стреля по атакуващата стена нексове. Бяха облечени в еднакви тъмносиви прилепнали облекла. Носеха автомати, но не отвърнаха на огъня; бяха най-зловещото, най-ужасяващото нещо, което бе виждал…