Анди Ремик - Спирала

В преследването се включиха още полицейски коли.

Кого гонят, мамка им? — запита се той.

Мен или тях?

Натисна газта до дупка. Двигателят изръмжа.

Помощ , помисли Картър.

Корветът профуча през едно кръстовище. Разнесе се рев на клаксони и Картър за миг затвори очи. Кейд? Къде си, Кейд? Идвай веднага и ме измъкни от тази каша!

Ела и ми помогни , мамка ти…

Вече не поглеждаше в огледалото. Гледката отзад като че ли само се влошаваше.

Двигателите виеха съвсем близко зад него, механични зверове с оголени зъби, готови да го захапят и разкъсат с гняв и омраза…

Отново завъртя рязко волана, гумите изсвистяха — и отново се размина на косъм с друга кола — този път пожарна. Клаксонът изрева насреща му и Картър неволно трепна и се сви в седалката…

Съсредоточи се.

Срещата. С Наташа и Джесика…

И Лангън.

Погледът му се стрелна нагоре към знаците. С ляв завой изкара корвета на тревата между двете платна и направи пълно обръщане насред претовареното движение. Разнесе се писък на спирачки и рев на клаксони. Сякаш в халюцинация му се мярнаха гневни лица и размахващи се юмруци. Задницата на корвета се блъсна в калника на чисто ново порше…

— Мамицата ти мръсна! — изкрещя някой.

Картър натисна газта и погледна в огледалото. По някакво чудо бе успял и бе предизвикал огромно задръстване на шестте ленти на магистралата. Пикапите бяха спрели пред стена от метал. Ченгетата бяха напълнили улицата, размахваха пистолети и крещяха…

Изтрещяха изстрели.

Чу влажния удар на метал в плът.

Сниши глава и натисна газта до дупка.

Кара още десетина минути, като намали скоростта, за да не привлича внимание. Докато се носеше към Ингълуд и мястото на срещата, отново погледна в огледалото.

В далечината забеляза два черни пикапа.

— Не — промърмори и се намръщи. — Невъзможно, мамка му!

Видя как пикапите набират скорост. Решетките им приличаха на оголени зъби.

Хилещи се зъби.

Челюстта му се скова. Отново натисна газта до дупка и корветът се понесе напред, зави рязко вдясно и влезе в платното на един крайпътен „Макдоналдс“. Той натисна спирачките и автомобилът спря със скърцане пред една пейка под цъфтящи дървета. На пейката седяха Наташа и Джесика с празни картонени чаши от кока-кола.

Картър изскочи от колата.

— Загазихме.

— Сериозно? — попита Наташа.

— И още как.

Сложи нов пълнител в браунинга и насочи оръжието към един потеглящ от гишето за обслужване автомобил.

— Слизай!

Новичкото „Ферари F355 Спайдър“ рязко спря. Двигателят мъркаше като голяма котка.

— Какво правиш? — изсъска Наташа.

— Права беше. Трябва ни нещо по-бързо.

— Хей, да не си се побъркал!?

Картър се обърна към вбесения шофьор. Беше млад, носеше кърпа с череп и кръстосани кости и слънчеви очила „Оукли“. Голото му до кръста тяло бе покрито с татуировки.

— Слизай, казах!

— Ах, ти, кучи…

Браунингът се отмести. Разнесе се гръм. В предния страничен прозорец се появи дупка — както и в скъпата кожена тапицерия на седалката. Мъжът зяпна, после изскочи от колата като ужилен.

Картър, Наташа и Джесика се вмъкнаха вътре.

— Знаеш ли колко струва тая кола бе?

Картър го погледна в очите.

— Заведи дело. — Превключи скоростите и натисна газта. Ферарито изрева и се понесе напред с такава скорост, че Картър се залепи за облегалката.

— Педераст! — изкрещя татуираният. Размахваше юмрук и чаша боровинков шейк.

Ферарито чак литна във въздуха от ускорението и профуча покрай пет черни пикапа със затъмнени стъкла, ръмжащи мотори и пронизващи калифорнийския сумрак фарове. Картър превключи на шеста и настръхна, когато мощният двигател изрева и пътят се превърна в размазана извиваща се бетонна змия, танцуваща пред него като сцена от кошмар.

Наташа се наведе напред — двете жени бяха на тясната задна седалка на откритата спортна кола.

— Ъъъ, Картър, с каква скорост се движим?

В гласа й се долавяше ужас.

— Не зная — отвърна той през зъби. — Гледам… пътя.

— Толкова сериозно ли сме загазили?

— Да — каза Картър.

— Видя ли баща ми?

Картър я погледна с крайчеца на окото си.

— Не, Наташа. Съжалявам.

— О!

Отпусна се посърнала назад. На Картър му се прииска да й каже: „Нали ти казах, скъпа — недей да храниш големи надежди“, но си задържа езика зад зъбите и се съсредоточи върху пътя — пъстро увеселително влакче от оранжево и сиво, което се носеше с 290 км/ч под натъртената синева на небето.