Анди Ремик - Спирала

Метна фаса в храстите зад себе си.

Хайде, помисли си и си погледна часовника.

Тръгна по дългата извита алея, като се мъчеше да се съсредоточи единствено върху впечатляващата, но доста поочукана сграда и през цялото време се оглеждаше за нещо подозрително. Наближи голямото обръщало пред рецепцията със стени от стъкло и стомана. Хвърли поглед надясно, после нагоре към шестетажната сграда и към балконите, които опасваха всеки етаж.

Планът му бе прост. Да попита за информация на рецепцията. Отначало любезно… или с господин 9-мм за по-голяма убедителност. Беше сигурен, че след това нещата ще тръгнат сами.

Кимна на портиера, изкачи няколкото мраморни стъпала между късите дундести бели колони и с предпазливостта на котка влезе в луксозното пълно с растения фоайе. Не изпускаше нищо от очи. Мъже четяха вестници, няколко жени очевидно очакваха клиенти, една разпалено говореше по мобилния си телефон. С окуражаващата тежест на браунинга под якето си, Картър закрачи по скъпите килими към рецепцията и прекрасната грейнала брюнетка с блестящи очи.

— Добър вечер, сър. Какво ще обичате?

Картър пусна чаровната си усмивка; очите му гледаха отраженията в стъклото, месинга и полирания мрамор и проверяваха какво става зад него.

— Здравейте. Един мой приятел е отседнал тук, господин Гол. Каза, че ще ми остави съобщение на рецепцията. Казвам се Картър.

— Момент да проверя, господине.

Брюнетката се обърна към преградите зад бюрото. Картър опря лакти на елегантно гравираната плоскост от черешово дърво; не откъсваше поглед от хората във фоайето. Видя да влиза един мъж с рошава брада и сак „Найки“, моментално се напрегна и разкопча якето си. Човекът със сака поздрави един висок едър мъж, който четеше вестник, после двамата излязоха.

— Да, има плик за господин Картър.

Картър взе белия плик и го отвори. Вътре имаше едно-единствено листче.

СТАЯ 215. ЩЕ ЧАКАМ.

Беше подписано — „Гол“. Почеркът беше неговият, както и подписът му. Картър прибра плика в джоба си.

— Благодаря. Трябва да се кача в стая 215.

— Вземете асансьора. После право напред и вдясно.

— Благодаря ви още веднъж.

Усмихна й се лъчезарно и закрачи към асансьора. Ръката в джоба му стискаше една ГВН. Вратата на асансьора се затвори и Картър се озова срещу собственото си отражение. Примигна мързеливо като хищник и потисна желанието да запали нова цигара.

Сам, помисли си.

Точно както обичам.

Извади гранатата — малко лъскаво топче. Измъкна шплента, след това замислено я стисна.

Внимателно прибра шплента в джоба си и извади очукания браунинг. Вратата на асансьора се плъзна настрани и се видя ярко осветен коридор със скъп килим и изискана дървена ламперия и украса. Той стъпи на дебелия килим и обувките му потънаха в него.

— Страшно шик — промърмори, огледа се и тръгна напред.

Хотелът изглеждаше притихнал. Картър стигна до стая 215 и спря. Погледна подозрително месинговия номер. Нещо вътре в него крещеше:

Това е грешка, ужасна грешка, Гол е мъртъв, това е капан…

Кой го искаше мъртъв?

Дюрел? Нексовете?

Имаше и по-лесни начини от този да му видят сметката. Но пък сега разполагаше с плановете на QII и можеше да си позволи малко пазарлък…

Вдигна юмрук. Огледа се.

Почука на вратата и отстъпи крачка назад.

— Влез — разнесе се ясен, мелодичен и мощен глас.

Картър примигна. Облиза устни и усети солен вкус. Ръката, с която държеше пистолета, бе хлъзгава от пот. Прибра браунинга и избърса длан в панталоните си. Усмихна се гадно. Натисна дръжката, отвори вратата и отново измъкна оръжието.

Отвътре се чу спокоен смях.

— Влизай, Картър. Няма оръжие, готово да ти пръсне главата. Няма ужасни планове да попаднеш в капан.

Гол седеше в кресло до прозореца с чаша бренди в едната ръка и с пура в другата. Картър пак провери коридора, влезе и затвори вратата.

— Радвам се да те видя, Гол. Мислех си, че си малко мъртъв.

Гол стана, усмихна се, вдигна чашата си и отпи, без да откъсва поглед от браунинга.

— Все така предпазлив, нали, приятелю? Макар че разбирам доста добре безпокойството ти — на твое място и аз бих си помислил за капан.

Отиде до прозореца и се загледа навън.

Картър тръгна предпазливо напред — нащрек. Едва след като се увери, че са сами, погледът му се спря върху Гол — той се бе обърнал и го гледаше с тъмните си очи.

Усмихна му се приветливо и прокара пръсти през сивата си коса.

— Знам, че ти е трудно да повярваш, но бях спасен. От Спиралата. Отчаяно се нуждаеха от плановете. Но ироничното беше, че докато ме спасяваха, ме принудиха да пусна диска. И той се изгуби, така че Фойхтер остана единственият, разполагащ с работещ процесор. От Спиралата бяха много точни — бяха ме проследили и чакаха, когато се метнах в името на шибаната вяра. Грабнаха ме от небето като муха.