Анди Ремик - Спирала

— А къде е?

Погледите им се заковаха един в друг. Той усети как потъва в прекрасните кафяви дълбини на овалните й очи. Бавно облиза устни и отново усети солен вкус. Въпросът го измъчваше…

Мога ли да й вярвам?

Отново чу думите на Фойхтер.

„ Тя е една от нас …“

Но пък тя му бе помогнала да оцелее. Без нея щеше да е труп… След Руб ал’Хали обаче Картър държеше картите си доста по-скрито и не разкриваше нищо — идеалният играч на покер…

Наташа бавно се усмихна.

— Добре, не ми казвай. — Подсмръкна. Очите й бяха неразгадаеми. — Не искам да знам. Разбирам, че това може да те изложи на опасност. Просто ми кажи къде да се срещнем след това.

Картър кимна и се обърна, за да събере нещата си. Хвърли поглед към Джесика.

— Ще оставя плановете тук — мисля, че ще са в по-голяма безопасност. Ако цялата история се окаже капан, не искам да се натреса в бърлогата им с онова, което искат най-много. Ако Гол наистина е в Лос Анжелис, плановете могат да определят дали ще остане жив, или ще умре… а не ми се иска да пропилявам тази вероятност.

Джесика кимна.

Картър взе за момент мъничкия сребърен диск, впи поглед в него и промърмори:

— Надявам се да си заслужаваш, надявам се онези гадняри да те желаят повече от смъртта ми.

Пусна диска в ръката на Джесика и тръгна към вратата.

Корветът спря в една пуста тъмна пресечка. Наскоро тук бе бушувал пожар и към Картър зееха почернели счупени прозорци. Той слезе от колата и се огледа предпазливо като хищник, изучаващ новата си територия, душещ маркировката на съперниците, застанал нащрек и готов за действие. Отиде до багажника и напълни с разни неща джобовете на панталона и на късото си черно яке.

Закопча якето, огледа гладко обръснатото си лице в пропуканото огледало на автомобила и се усмихна на отражението си. Силна усмивка. Убедителна усмивка. И такава трябваше да бъде, за да мине през рецепцията на хотела, където щеше да се състои срещата — „Бевърли Хилс Хилтън“, един от оцелелите от атомния тероризъм.

Закрачи с ръце в джобовете, изчистваше ума си за предстоящата среща. Трябваше да е нащрек; но пък ако всичко беше капан, Гол щеше да заподозре нещо от отсъствието му и номерът можеше лесно да се забележи — и да се неутрализира достатъчно бързо.

Крачеше енергично по тротоара. Не пропускаше нищо, оглеждаше малцината пешеходци, с които се разминаваше, в търсене на оръжия или признаци на лоши намерения. Изпитателният му поглед не пропусна нито една кола, минаваща край съсухрените дървета покрай Южен Ел Камино, и претърсваше купетата и за най-дребната подозрителна подробност. Когато стигна ъгъла на Ел Камино и булевард „Уилшир“, спря и се огледа. Зави наляво и отново закрачи, като изучаваше всичко около себе си — покритите с белези фасади на сградите, хората, очуканите коли, изгорелите дървета. Щом наближи входа на Бевърли Хилс Хилтън, забави крачка и отново се огледа за нещо подозрително.

Ако са тук и ако ме гледат, значи са призраци, помисли си.

Невидими.

Спря, облегна се на ниската стена и извади пакет „Кемъл“.

Запали цигара.

Това му даде време да огледа обстановката. Върху и в околните сгради имаше няколко места, идеални за снайперисти. Не успя да забележи никакво движение, но пък това не означаваше, че ги няма.

Помисли си отново за Африка.

Тичащият Гол и дългият скок над бездната…

Нечутият писък, краката, размахващи се във въздуха…

Дългото падане към реката далеч, далеч долу…

Въпреки болката и изтощението в онзи момент все пак си спомни единствената дума, която изникна неканена в ума му… която се стовари от яркочервените сводове на поглъщащата го агония…

Мъртъв.

Нямаше начин Гол да е оцелял след онова падане.

Но пък и Картър го беше оставил навремето да умира в Прага; потънал в кръв на пътя, а въоръжената полиция щеше да пристигне чак след няколко минути. Беше го застрелял, за да го запази жив… и Гол оцеля, успя да избяга, оцеля като същинска хлебарка…

Издиша облаче дим. Откъм тротоара се разнесе смях и главата му рязко се извъртя натам. Отпусна се. Дръпна още веднъж. Вдиша дълбоко и успокои бумкащото си сърце.

Анализ.

Затвори очи за миг. Слава Богу, главоболието, което го мъчеше напоследък, не се обаждаше. Шевовете в хълбока му държаха добре и благодарение на инжекцията петидин болката се бе превърнала просто в глухо туптене. Беше оправил носа си в мотела и сега той туптеше и го дразнеше, а счупеният пръст (с нова превръзка) и пукнатите ребра бяха глухи болки, които вече беше приел като част от самия себе си. Болката се бе превърнала в неразривна част от същността му.