Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

— Не вярвам, че Нора е ревнувала от Клара — казах. — Не и по този начин.

Фройд повдигна вежди.

— Щом не вярваш, значи отхвърляш теорията ми за едиповия комплекс.

Отново премълчах.

— А — възкликна Фройд и повтори. — А! — пое дълбоко дъх, въздъхна и се взря внимателно в мене. — Ето защо няма да дойдеш с нас в „Кларк“.

Помислих дали да не се похваля пред Фройд със собствената си интерпретация на едиповия комплекс. Искаше ми се да го направя, а още повече ми се искаше да обсъдя с него анализа си на „Хамлет“. Но реших, че моментът не е подходящ. Наясно бях колко е страдал след историята с Юнг. Ще имам и други случаи. Казах му, че ще бъда в Уорчестър във вторник сутринта, навреме за да чуя лекцията му.

— В такъв случай — заключи Фройд — нека ти изтъкна една възможност, преди да тръгна. Не си първият, който отрича едиповия комплекс. И няма да си последният. Но може би имаш по-особени причини да го направиш, които са свързани със собствената ми персона. Ти си ми се възхищавал отдалече. В такива отношения винаги възниква някакъв вид бащинско-синовна любов. Но след като ме срещна от плът и кръв и след като имаше възможността да завършиш обучението си, ти се боиш от това. Страхуваш се, че ще си тръгна от тебе също като истинския ти баща. Така ти изпреварваш заминаването ми с отрицанието на едиповия комплекс.

Дъждът валеше като из ведро. Фройд ме погледна с добрите си очи, не с намръщените.

— Някой ви е казал, че баща ми се е самоубил.

— Да.

— Но това не е вярно.

— О, така ли? — погледна ме въпросително Фройд.

— Аз го убих.

— Какво?

— Това беше единственият начин да преодолея едиповия си комплекс.

Фройд се взря в мене. За миг се побоях, че ще приеме думите ми насериозно. След това се разсмя на глас и стисна ръката ми. Благодари ми за помощта през седмицата, която бе прекарал в Ню Йорк, и особено за това, че бях спасил лекциите му в „Кларк“. Изпратих го до палубата. Лицето му изглеждаше доста по-дълбоко набраздено от преди седем дни, гърбът му — леко приведен, а очите му — остарели с десет години. Когато слизах от кораба, той извика името ми. Беше застанал на парапета, а аз бях направил само няколко крачки по мостчето.

— Ще бъде честен с тебе, момчето ми — каза той изпод подгизналия чадър. — Много съм подозрителен към тази ваша Америка. Бъди внимателен. Тя провокира най-лошото у хората — грубост, амбиция и жестокост. Тук има прекалено много пари. Видях лъжеморала, с който страната ви е известна, но той е много крехък и ще се разбие на парчета пред повика за задоволяване на инстинктите. Боя се, че Америка е грешка… Огромна грешка, ако трябва да съм точен, но все пак — грешка.

Това беше последната ми среща с Фройд в Америка. Същата вечер заведох Нора на покрива на Гилъндър билдинг, където се пресичаха „Насау“, „Бродуей“ и „Уол Стрийт“ — място, на което всеки ден се трупаха и губеха огромни богатства. В събота вечер „Уол стрийт“ бе пуста.

Когато е построена през 1897 година, деветнайсететажната сграда на Гилъндър е била четвъртият по височина небостъргач в Ню Йорк. На самия й връх имаше красив купол, от който се виждаше цял Манхатън.

Отидох у семейство Актън веднага щом изпратих Фройд. Г-жа Бигс ме посрещна като стар приятел. Харкорт и Милдред Актън никакви ги нямаше. Попитах за Нора. Г-жа Бигс се оттегли, бъбрейки, и тогава Нора се появи в цялата си прелест.

И двамата не знаехме какво да си кажем. Накрая я поканих да се разходим. Допълних, че за нея е препоръчително по медицински причини. Изведнъж ми се стори, че ще откаже и че никога повече няма да я видя.

— Добре — каза тя.

Дъждът бе спрял. Във въздуха се носеше мирис на мокър паваж, който в този град минаваше за свеж. Портиерът в Гелъндър ни изгледа, изслуша нашето обяснение, че искаме да видим прочутата гледка от покрива, и ни пусна да влезем.

Помещението под купола имаше четири прозореца, които гледаха към всички посоки на града. Всеки от тях бе насочен точно в една от посоките на компаса. На север виждахме набъбващия с всеки изминал ден Манхатън, плувнал в електрически светлини. На юг — края на острова, океана и горящата факла на Статуята на свободата.

— Обичам тази сграда — казах. — Канят се да я разрушат всеки момент. Това ще е най-високата постройка в историята на човечеството, която ще бъде взривена.

— Бил ли си някога щастлив? — попита ме Нора.

Замислих се.

— Д-р Фройд казва, че сме нещастни, когато не можем да се освободим от спомените си.