Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

Отново се намесих да запълня белите петна. Нора се съгласила на второто нападение, защото все още си мислела, че така спасява Клара, но и защото не знаела как иначе да обясни раните и синините, с които се събудила. По време на второто „нападение“ патоанатомът трябвало само да я върже и да я остави. След побоя от предната вечер тя наистина приличала на жертва. Не се налагало да я малтретират отново. Затова не можа да ми отговори на въпросите предния ден. Бях я попитал дали някой мъж я е бил с камшик и тя се бе побояла да ми каже истината, защото Клара се бе заклела, че Бануел ще убие нея, Клара, ако историята се разплете. Но когато патоанатомът я завързал, загубил контрол над себе си и не откъсвал втренчен поглед от полуголото й тяло. Започнал да се поти и да преглъща. Не я заплашвал, нито й посегнал. Но доста дълго завързвал въжето около китките й. Не искал да си тръгне. И се притискал към нея.

— Очевидно вашият патоанатом му е изпуснал края — казах аз, без да навлизам в повече подробности. — Нора изпищяла.

— И Хугел се паникьосал, нали така? — попита Литълмор. — Побягнал навън през задния вход. В него останала иглата за вратовръзка на Бануел. Искал да я подхвърли в спалнята, но се панирал и я забравил. Затова я хвърлил в градината, като решил, че ще я намерят, като претърсват наоколо.

След като патоанатомът побягнал, Нора не знаела какво да прави. Писъкът й вече бил привлякъл вниманието на г-н и г-жа Бигс и те се втурнали обратно в къщата. Патоанатомът трябвало да я остави в безсъзнание, но избягал, без да й даде опиата. За да не се издаде, Нора се престорила, че не може да говори и да си спомни каквото и да било за случилото се. Знаела как да действа, защото имала опит от преди три години, когато наистина загубила говора си, както и от частичната амнезия от предната вечер.

— А защо Бануел решил да хвърли куфара в реката? — попитах аз.

— Човекът е бил притиснат — отговори Литълмор.

— Само си помислете. Знаел е, че ако преровим апартамента му, ще намерим куфара и ще го арестуваме за убийство. А не е можел да си признае, че Елизабет е Нора. Дори да бяхме му повярвали, пак щеше да се окаже в центъра на огромен скандал и сигурно щеше да влезе в затвора за развращаване на малолетна. Затова е казал, че е изпратил нещата на г-ца Ривърфорд в Чикаго. Събрал ги е в куфара и го е свалил в кесона. Смятал е, че това е идеалното скривалище — докато не се е натъкнал на Мали.

— Почти успя да ни заблуди — казах.

— С Мали ли?

— Не. Когато… когато изгори Нора с цигара. — Само мисълта за това ме накара да се усъмня, че съм убил не когото трябва от семейство Бануел.

— Да — каза Литълмор. — Искал е да си мислим, че Нора е луда и сама си е причинила всичко. Сметнал е, че ако успее да инсценира това, може да оправи цялата каша. Няма значение какво казва Нора, никой няма да й повярва.

— А какво го е накарало да се върне снощи, за да я убие? — попитах.

— Нора е изпратила писмо на Клара, в което пише, че иска да разкаже на полицията за всичко, което Бануел е причинил на Клара и на другите момичета, онези от имигрантските семейства. Очевидно Бануел е видял това писмо.

— Чудя се дали Клара сама не му го е дала — вметнах.

— Възможно е. Както и да е, Бануел решил, че няма друг избор освен да я убие. Но тогава Хугел се отбива у семейство Бануел. Сигурно е бил отчаян. Премълчава какво се е надявал да свърши у Клара, но според мене просто е искал да се посъветва с нея, защото е била единствената, която е знаела какво става. Но Бануел е в апартамента, когато Хугел се появява, и най-накрая събира две и две. Заключва Клара в шкафа и тръгва към дома на семейство Актън. Точно тогава аз се натъквам на тайния проход в „Балморал“ и влизам в кабинета на Бануел. Клара добре си изигра ролята. Каза ми, че съпругът й отишъл да убие Нора, но го направи да изглежда така, все едно аз съм й изтръгнал тази информация. Не вярвам да е допускала, че Нора изобщо не си е у дома. Как после е разбрала, че Нора е в хотела?

— Нора й се е обадила — казах.

— Сигурно е станало веднага след като тръгнах от тях.

— Ами китаеца? — попитах.

— Леон? Никога няма да го намерят — отвърна Литълмор. — Вчера си поговорих надълго и нашироко с другия, г-н Чонг. Оказва се, че братовчедът Леон го навестил преди месец и му казал, че някакъв богаташ е готов да им плати, за да го отърват от един куфар. Същата вечер двамата отишли до „Балморал“ и пренесли куфара у Леон с такси. На следващия ден Леон си събрал багажа. „Къде отиваш?“, попитал го Чонг. „Във Вашингтон, казал Леон, след това се връщам в Китай.“ Чонг се уплашил. Поискал да разбере какво има в куфара и Леон му казал да провери сам. Чонг го отворил и видял вътре мъртва една от любовниците на Леон. Чонг се уплашил, че от полицията ще обвинят Леон в убийство. Леон се изсмял и казал иронично, че точно това се очаква да си помисли полицията. Посъветвал Чонг да отиде на следващия ден в „Балморал“, където ще му дадат наистина хубава работа. Чонг се изнервил до крайност от всичко това. Решил, че на Леон са му платили щедро, защото ще се връща в Китай. Затова, като истински китаец, поискал и за себе си награда — не едно, а две работни места. И Леон го уредил.