Матю Райли - Плашилото

И може би тъкмо затова реагираха бавно, когато минута след експлозията „Черният гарван“ увисна на три метра над вълните на Атлантика и прибра две фигурки в задния си оръжеен отсек.

После аеродинамичният Су–37 се издигна във въздуха и отлетя надалеч от останките на авионосната група „Ришельо“.

Алоишъз Найт се вмъкна в килията на „Черния гарван“ и видя Скофийлд и Майка да лежат на пода като мокри плъхове.

Капитанът вдигна поглед.

— Установи курс към Ламанша, близо до Шербург. Там е първият кораб от програмата „Корморан“. Трябва да го открием преди да изстреля ракетите си срещу Европа.

Найт кимна.

— Вече казах на Руфъс да ни закара там.

Изглеждаше необичайно мрачен, почти… разчувстван.

Какво ставаше?

Скофийлд се огледа и най-после се сети.

— Къде е Гант?

И тогава очите на Найт зад жълтите очила се поколебаха — съвсем леко. Капитанът обаче видя и усети в себе си нещо, каквото не бе изпитвал никога.

Абсолютен, тотален ужас.

Алоишъз Найт мъчително преглътна и каза:

— Трябва да поговорим, капитане.

Крайбрежието на Ламанша, Северна Франция

26 октомври

17:00 френско време (11:00 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ кацна на върха на една скала над Ламанша, брулена от проливен дъжд.

Шейн Скофийлд слезе от кабината, стъпи на калната земя и се отдалечи от изтребителя, без да обръща внимание на бурята.

След като Найт му бе описал случилото се в Ямата на акулите, Скофийлд беше казал само две думи.

— Руфъс, кацай.

Капитанът спря на ръба на скалата и силно стисна очи.

Сълзите му се смесиха с шибащия лицето му дъжд.

Гант е мъртва.

Мъртва.

И него не го бе имало там. Не я беше спасил. Преди винаги бе успявал, независимо от всичко.

Ала не и този път.

Той отвори очи. Вторачи се в празното пространство.

После краката му омекнаха и Скофийлд се строполи на колене в калта. Раменете му се разтърсваха от отчаяните му ридания.

Майка, Найт и Руфъс го наблюдаваха от отворената кабина на „Гарвана“, кацнал на двайсет метра от него.

— Мамка му… — изпъшка Майка. — И какво ще прави сега, по дяволите?

Пред очите на Скофийлд се редяха калейдоскопични образи.

Видя Гант — тя му се усмихваше, смееше се, държеше го за ръка, докато се разхождаха по плажа в Пърл Харбър, притискаше се към него в леглото. Господи, почти усещаше топлината на тялото й.

Видя я да се сражава на Антарктида и в Юта. Да спасява живота му с изстрел на магнитната кука в Зона 7.

И после — смаяно — видя Килиън в замъка да казва: „Обичам да наблюдавам изписващото се на лицата на хората изражение на чист ужас, когато осъзнаят, че със сигурност ще умрат“.

И видя света отсега нататък…

Без нея.

Пуст.

Безсмислен.

Погледна към пистолета в кобура си… и го извади.

— Ей, приятел — чу се зад гърба му нечий глас. — Какво мислиш да правиш с тоя пистолет?

Беше Майка.

Стоеше точно зад него.

Скофийлд не се обърна.

— На никой не му пука, Майко. Може да спасим света и никой няма да ни обърне внимание. Хората ще продължат да си живеят живота, без да знаят за войници като нас. Като Гант.

Очите на Майка бяха вперени в оръжието му. От него се стичаше дъждовна вода.

— Прибери пистолета, Плашило.

Скофийлд погледна надолу, видя пистолета и сякаш чак сега го забеляза.

— Ей — каза Майка. И само за да го разсее, му зададе въпрос, чийто отговор вече знаеше: — Какво е имала предвид с това „Предай на Скофийлд, че съм щяла да кажа «да»“?

Той впери поглед в далечината и заговори като робот:

— През последните два месеца мислехме да се женим. Преди две седмици даже запазих маса в оня ресторант на плажа в Пърл Харбър. Там се запознахме, когато тя постъпи в нашия отряд. Когато научи за резервацията, Либи разбра, че ще й направя предложение.

— А ти щеше ли?

— Пръстенът е вкъщи.