Матю Райли - Плашилото

Той размърда пръстите на ръката, в която държеше пистолета. Прехапа устни. По лицето му се стече нова сълза.

— Господи, Майко! Тя е мъртва. Мъртва е, мама му стара! Не ми остана нищо. Мамка му! Светът може сам да води тъпите си битки.

С бързо движение опря дулото на пистолета под брадичката си и натисна…

Ала Майка реагира по-бързо.

Сграбчи го в момента, в който оръжието изгърмя, и двамата се затъркаляха в калта край ръба на скалата.

И се сборичкаха: Майка се опитваше да прикове към земята дясната му ръка, Скофийлд се опитваше да се освободи.

По-висока, по-яка и много по-тежка, отначало Майка имаше превес. Притисна го под грамадното си тяло и обездвижи китката му. Пистолетът се изхлузи от пръстите му. После тя силно го удари по лицето…

Ударът оказа странно въздействие върху Скофийлд.

Като че ли го накара да се съсредоточи.

С почти обезпокоителна лекота той стисна лявата китка на Майка с два пръста и я изви. Тя изрева от болка и Скофийлд — с идеално балансирано движение — я отблъсна от себе си.

Двамата се изправиха.

Застанаха един срещу друг на брулената от вятър и дъжд скала.

— Няма да ти позволя да го направиш, Плашило! — извика Майка.

— Съжалявам, Майко. Късно е.

Тя го нападна.

Нахвърли се върху него светкавично и нанесе съкрушително дясно кроше, ала Скофийлд, който бе заел съвършено балансирана поза в калта, го избегна и я удари пак.

Майка залитна и се изправи.

— Това изобщо не е достатъчно, за да се избавиш от мен!

Тя пак се хвърли срещу него, блъсна го с рамо, обхвана го с ръце, вдигна го във въздуха и двамата се строполиха на земята.

Алоишъз Найт и Руфъс просто стояха под дъжда и наблюдаваха схватката като двама смаяни зрители.

Пилотът пристъпи напред и понечи да се намеси — но Найт го спря с ръка върху гърдите, без да откъсва очи от двубоя.

— Не — каза той. — Това е само между тях двамата.

Скофийлд и Майка се търкаляха в калта.

Майка като че ли го бе затиснала под себе си, но той нанесе къс остър удар с лакът в брадичката й и — отново с изненадваща сила — я отхвърли от себе си.

Изправи се.

И тя се изправи.

От двамата се стичаше кал.

Уморена, Майка леко се олюля, но възстанови равновесието си и сляпо замахна.

Скофийлд вече парираше ударите й с лекота. Тя ядосано изрева, когато капитанът се извъртя и я изрита в краката. Майка тежко се стовари по задник.

Осигурил си необходимото разстояние, Скофийлд отиде при пистолета си и го вдигна.

— Плашило, не! — извика Майка. От очите й бликаха сълзи. — Моля те, Шейн, недей…

И кой знае защо, това го спря.

Скофийлд се вцепени.

После осъзна каква е причината.

Откакто се помнеше, Майка никога не го бе наричала по име.

Той отпусна пистолета и я погледна.

Майка беше жалка: на колене, цялата в кал, със стичащи се по лицето сълзи.

— Шейн, на света може да не му пука — продължи тя. — Светът може да не знае, че има нужда от хора като вас с Гант. Но на мен ми пука! И аз знам, че имам нужда от теб! Шейн, аз имам съпруг и няколко хубави племеннички — на по дванайсет-тринайсет години и всичките се обличат като тъпата Бритни Спиърс, — имам и свекърва, която ме мрази до дъното на душата си.

— Но ги обичам всички, обичам ги до смърт, и не искам да живеят в свят на страдания и убийства, управляван от шайка гадни милиардери — изхлипа тя. — Обаче аз не мога да го предотвратя. Не мога. Каквото и да правя, колкото и да се мъча, в края на краищата просто не съм достатъчно умна, не съм достатъчно бърза, не съм достатъчно печена. Но ти си. Ти можеш да ги победиш. И знаеш ли защо? Аз знам. Винаги съм го знаела. И малкото ми пиленце го знаеше, и тъкмо затова те обичаше. Защото ти можеш да правиш неща, които другите не могат.

Майка бе на колене в калта, с мокри от сълзи очи.

— Шейн, аз не бях най-умната ученичка в класа, обаче знам едно: хората са си хора. Те са егоисти и егоцентрици, вършат глупости и нямат абсолютно никаква представа, че на света има герои като теб, които всеки ден се грижат за тях.

Скофийлд мълчеше.

Дъждът плющеше по лицето му.

Ала Майка го беше изтръгнала от предишното му състояние.

Животът се връщаше в очите му.

— Никога не съм те наричала Шейн — каза тя. — Сигурно го знаеш. Но знаеш ли защо?

Скофийлд бе замръзнал на мястото си.

— Не. Защо?

— Щото не си някакъв си обикновен пич. Ти не си „Брад“, „Чад“ или „Уорън“. Ти си Плашилото. Самото Плашило.

— Ти си нещо повече от обикновен човек — продължи тя. — И затова никога не съм се отнасяла с теб като с обикновен. Ти си по-добър от всички. Но ако сега се гръмнеш, ако избереш лесния път, ще избереш пътя на Брад, Чад или Уорън. Това не е в твой стил. Това не е в стила на Плашилото. Плашилото е замесен от друго тесто. Виж, не твърдя, че животът ти ще е лесен — не знам дали някой нормален човек може да се възстанови, след като чуе такова нещо, каквото чу ти, — обаче ако някой е в състояние да се възстанови, това си ти.