Матю Райли - Плашилото

Скофийлд дълго мълча.

Накрая заговори:

— Ще ги избия всичките, Майко. Наемниците, които я хванаха. Всички наемници, които участват в този лов. Плюс всички от Великолепната дванайсеторка, които са го организирали. И когато всичко свърши, както и да свърши, независимо дали светът ще преживее тази криза невредим, или ще отиде по дяволите, ще открия Джонатан Килиън и ще му пръсна гадния мозък.

Майка се усмихна през сълзи.

— Звучи ми страхотно.

— Но, Майко — малко зловещо прибави той, — не ти гарантирам какво ще направя после.

— Тогава сигурно пак ще трябва да се бия с теб — отвърна Майка.

При тези думи Скофийлд премигна.

Животът напълно се беше върнал в него.

Тя кимна.

— Може никой друг да не ти го каже, Плашило, обаче аз ще ти го кажа от свое име, от името на Ралф, на шестте двойнички на Бритни и на тъпата ми свекърва. Благодаря ти.

Скофийлд се приближи до нея и протегна ръка. Майка я стисна и го остави да я изправи на крака.

Преди капитанът да се отдалечи обаче, го грабна в могъщата си прегръдка и го скри под грамадната си фигура. После го целуна по челото и го поведе обратно към „Гарвана“ с ръка през раменете му.

— Тя вече ми липсва — каза Майка, докато вървяха.

— И на мен — отвърна Скофийлд. — И на мен.

Известно време двамата крачиха под дъжда мълчаливо.

— Извинявай, че те ударих, Майко.

— Няма нищо. Аз те ударих първа.

— Благодаря, че се би с мен. Благодаря, че не ме пусна.

Северната част на Нюйоркския залив, САЩ

26 октомври

11:25 местно време

Точно дванайсет минути след като конкордът му кацна на летище „Кенеди“, Книга II седеше в хеликоптера на морската пехота СН–53Е „Супър Сталиън“, който летеше над Статуята на свободата в северната част на Нюйоркския залив. Зад него се разкриваше безкрайният нюйоркски пейзаж от стомана и стъкло.

С него пътуваха дванайсет морски пехотинци в пълно бойно снаряжение.

— Открили сте терористи в завода, така ли? — озадачено извика в микрофона си Книга. Разговаряше с Додс, ръководителя на инспекторите от министерството на отбраната, които бяха отишли в завода на „Аксън“.

— Да. Всички от Ислямски джихад, включително — дръжте се да не паднете — Шоаб Риис. Като че ли бяха водили тежко сражение.

— Ислямски джихад — повтори Книга. — Но в това няма ло… — И млъкна.

Защото разбра.

Великолепната дванайсеторка трябваше да стовари вината върху някого. И кой бе по-подходящ от една терористична организация?

Защото какво можеше да направи „Аксън Корпорейшън“, ако терористи от Ислямски джихад им откраднеха ракетите и корабите? Но откъде Великолепната дванайсеторка можеше да намери група истински терористи?

— От Франция — отговори си той на глас. — Вечно тая скапана Франция.

— Какво става, по дяволите? — попита Додс. — Всички са си глътнали езика от страх. Това може да е най-големият терористичен удар в историята! Та те ще използват собствените ни ракети срещу нас.

— Това няма нищо общо с тероризма, Додс — отвърна Книга. — Това е бизнес. Повярвай ми, терористите вече са били мъртви, когато са стигнали в завода. Започвам да си мисля, че френската секретна служба мълчаливо помага на Великолепната дванайсеторка. Трябва да свършвам. Тук Книга, край на връзката.

Морският пехотинец отново насочи поглед към контейнеровозите и супертанкерите, закотвени край Стейтън Айланд — исполини, чакащи разрешение да влязат в Хъдсън и Ист Ривър.

Благодарение на проект „Корморан“ всеки от тях можеше да носи ракети на борда си.

— Е, кой е? — попита пилотът.

— Просто ни закарай на координати 28743,05–4104,55 — отвърна Книга. — И той ще е там.

Пилотът се обърна към пулта си.

Книга за стотен път погледна списъка на екрана на портативния си компютър. След като беше разговарял със Скофийлд, двамата със Скот Моузли бяха изчислили местонахождението на поне два танкера от програмата „Корморан“:

После с Моузли бяха обозначили местонахождението на всички кораби на картата на света: