Матю Райли - Шестте свещени камъка

Десантчици. Стотици десантчици.

Идваха във фермата му.

Джак изскочи от къщата и извика:

— Деца! Бързо тук! Бързо!

Лили се обърна озадачена. Алби също — след миг.

Джак едновременно говореше и обясняваше с жестове:

— Лили, събери си нещата в куфара! Алби, ти също! Тръгваме след две минути!

— Тръгваме? Защо? — попита Алби.

Лили обаче познаваше това изражение върху лицето на Джак.

— Защото трябва — каза/показа тя. — Хайде.

Джак изтича в къщата и удари с юмрук по вратите на двете стаи за гости:

— Зоуи! Скай Монстър! Събудете се! Загазихме!

От стаята за гости номер 1 излезе Скай Монстър — космат новозеландец, приятел на Джак и дългогодишен пилот.

С голяма черна брада, увиснало бирено шкембе и рошави вежди, Скай Монстър не беше най-приятната първа гледка рано сутрин. Имаше си нормално име, но то, изглежда, бе известно само на майка му.

— Не викай толкова, Ловецо — изръмжа той. — Какво става?

— Нападат ни. — И Уест посочи през прозореца.

Все още с насълзени очи, Скай Монстър погледна, видя рояка спускащи се парашути, които изпълваха утринното небе, и се ококори.

— Нападат Австралия?

— Не, само нас. Само фермата. Обличай се и слизай при „Халикарнас“. Почни подготовка за незабавно излитане.

— Ясно — каза Скай Монстър и тръгна да изпълнява задачата. В този момент се отвори и вратата на спалнята за гости номер 2 и разкри далеч по-приятна гледка.

От нея излезе Зоуи Кисейн, облечена в една от пижамите на Уест. С небесносините си очи, късата руса коса и покритото си с фини лунички лице тя беше истинска ирландска красавица. Беше в отпуск от Скиатан фианоглах ан Ейрм — прословутия корпус командоси на ирландската армия. Зоуи бе ветеран от приключението с Пирамидиона и оттогава с Джак бяха близки, според някои ставаха още по-близки. И нейните връхчета на косата бяха в „електрически розово“ — спомен от фризьорската сесия с Лили предния ден.

Тя отвори уста да попита какво става, но Джак я изпревари, като й посочи през прозореца.

— Е, това определено не можеш да го видиш всеки ден — беше коментарът й. — Къде е Лили?

Джак се вмъкна в стаята си, навлече едно брезентово миньорско яке, сложи си пожарникарска каска и препаса на кръста си колан с два кобура.

— Събира си нещата. Алби е с нея.

— О, боже… Алби. Какво ще…

— Вземаме го с нас, разбира се.

— Имах предвид какво ще кажем на майка му? „Здрасти, Лоуис, децата прекараха страхотно лято в надбягване с атакуващи ни десантчици“.

— Нещо подобно — каза Джак, хвърли се в кабинета си и миг по-късно изскочи оттам с голяма черна кожена папка. Изтича покрай Зоуи към задната врата. — Събери си нещата и вземи децата. Тръгваме след две минути. Аз отивам да взема върха на Пирамидиона.

— Кое? — попита Зоуи, но Джак вече беше изскочил на двора. Вратата с мрежата против мухи се затвори зад него.

— Вземи и кодовата книга! — извика той отвън. — И твърдите дискове!

В следващия миг Скай Монстър изскочи от своята спалня, хванал пилотския си шлем. Стрелна се покрай Зоуи с едно дрезгаво „Добрутро, принцесо“ и също изтрополи през задната врата.

Това вече напълно я разбуди.

— Мамка му! — прошепна и изтича в стаята си.

Джак Уест изтърча през задния двор на фермата и се хвърли във входа на старата изоставена мина.

Тръгна бързо в тъмната шахта, ориентираше се само по тънкия лъч на фенерчето, закрепено към пожарникарския му шлем. След стотина метра излезе в разширение, където се намираше…

… Златният пирамидион.

Два и седемдесет висока, блестяща и златна, пирамидата, някога увенчавала Голямата пирамида в Гиза, внушаваше респект и излъчваше нещо, което винаги бе карало Джак да притихва, когато я погледне.

Около Пирамидиона имаше и други артефакти от предишното му приключение — неща, които по един или друг начин имаха отношение към седемте чудеса на древността: огледалото на Фара в Александрия, главата на Родоския колос…

Джак от време на време идваше тук и просто седеше, загледан в безценната колекция от съкровища, прибрани в пещерата.

Но не и днес.

Днес той сграбчи стоящата наблизо стълба, подпря я на Пирамидиона, изкачи няколко стъпала по нея и внимателно свали най-горната му част, която сама по себе си също беше пирамида — Огнения камък.

Огненият камък беше малък — квадратната му основа бе колкото книга с твърди корици. На върха му имаше прозрачен кристал, голям само два-три сантиметра. Останалите части на Пирамидиона също имаха подобни кристали в центъра — те се съединяваха в колона при сглобяването на седемте части.