Матю Райли - Шестте свещени камъка

Обикновено ставаше към шест, по изгрев, но напоследък животът бе спокоен. В света му цареше мир вече почти единайсет месеца, така че реши веднъж да пропусне проклетия изгрев и да се наслади на един час сън в повече.

Децата, разбира се, бяха станали. Лили имаше компания за лятната ваканция — момче от нейното училище, казваше се Алби Калвин.

Шумни, възбудени и винаги готови за пакости, децата бяха играли неспирно през последните три дни: през деня изследваха всяко достъпно кътче на огромната пустинна ферма, а нощем наблюдаваха звездите през телескопа на Алби.

Това, че Алби бе частично глух, не смущаваше Лили и не означаваше нищо за Джак. В училището им в Пърт за надарени деца Лили бе звездата лингвист, а Алби — звездата математик и нищо друго нямаше никакво значение.

На единайсет години Лили знаеше шест езика, два от тях древни, а един — езикът на жестовете — не бе никакъв проблем за нея и всъщност бяха го учили двамата с Джак. Днес връхчетата на красивата й дълга коса бяха оцветени в „електрическо розово“.

Алби бе на дванайсет, чернокож, и носеше очила с дебели стъкла. Имаше имплант на Кохлиър — чудото на съвременната технология, позволяващо на глухите да чуват — и говореше малко завалено, всъщност жестомимичният език му бе необходим, когато трябваше да разбере крайна емоция или наложителността на нещо, но глух или не, Алби беше напълно равностоен на най-добрите ученици.

Уест седеше на верандата без риза и пиеше кафе. Лявата му ръка блестеше под сутрешното слънце — от бицепса надолу бе изцяло от метал.

Беше се загледал в безкрайния пустинен пейзаж, потрепващ в утринната омара. Среден на ръст, със сини очи, той беше привлекателен по типично грубоватия мъжки начин. Някога бе четвърти сред най-добрите представители на специалните сили — единственото име на австралиец в списък, доминиран от американци.

Но бе приключил с армията. След като бе оглавявал десетгодишна мисия, чиято задача бе намирането на знаменития Златен пирамидион на Голямата пирамида сред останките на Седемте чудеса на света, Уест бе станал повече търсач на съкровища, отколкото воин, и беше по-способен да избегне заредена с капани система от пещери и да дешифрира древни загадки, отколкото да убива хора.

Приключението с Пирамидиона, завършило на върха на Голямата пирамида, бе заздравило взаимоотношенията между Джак и Лили. Джак я бе отгледал след смъртта на родителите й с помощта на наистина уникален екип бойци, събрали от различни страни. А скоро след финала на мисия „Пирамидион“ я бе осиновил официално.

След този ден — преди почти две години — се бе оттеглил в усамотение на прекрасно място, далеч от мисии, далеч от света; пътуваше до Пърт и обратно, когато учението на Лили го изискваше.

А самият Златен пирамидион — в целия си блясък и великолепие — лежеше в изоставената никелова мина зад фермата му.

Преди няколко месеца една вестникарска статия бе разтревожила Джак.

Боецът от австралийските специални сили Оукс бе убит в Ирак — застрелян от засада: първият австралиец, загинал при изпълнение на дълга си по време на военен конфликт, от почти две години.

Случаят бе обезпокоил Джак, понеже той бе един от малцината на света, които знаеха истинската причина за неуязвимостта на австралийците в сражение през последната година и половина. Този невероятен късмет беше свързан със завъртането на Тартар през 2006 и с Пирамидиона: благодарение на древния ритуал, който бе изпълнил тогава, Джак бе гарантирал на Австралия неуязвимост, която трябваше да продължи много дълго.

Но смъртта на войника в Ирак означаваше, че този дълъг период е приключил преждевременно.

Още по-необичайна бе датата на инцидента: 21 септември.

Денят след есенното равноденствие.

Уест лично бе извършил ритуала Тартар на върха на Голямата пирамида на 20 март 2006, т.е. в деня на пролетното равноденствие.

Пролетното и есенно равноденствия са две астрономически събития, които възникват в противоположни моменти на годината.

„Противоположни, но еднакви — помисли си Джак. — Ин и ян“.

Някой някъде беше направил в деня на есенното равноденствие нещо, което бе неутрализирало Тартар.

Джак бе изтръгнат от замислеността си от малка кафява топка, която се стрелна от небето право към него.

Беше птица, кръжала допреди малко грациозно високо в прашната синева с широко разперени криле. Това бе Хор — неговият ловен сокол и верен спътник. Птичата кацна на перилата до него и изписка. Гледаше на изток.