Йордан Радичков - Горещо пладне

Тя вървеше сега леко, почти на пръсти, и крепеше внимателно върху гърба си момчето със стриганата с ножица глава, луничаво като жребче. То едва се бе научило да плува и реката трябваше да внимава, защото една малка вълна би запушила устата му, отворена от усилия.

— А, ето тука! — извика момчето, остригано с ножица. — Тука, тука!

Другото запъпли към него върху прозрачния гръб на водата.

— Има един голям блок, та точно под него е пълно с риба. Гъмжило е вътре.

— Где, бе? — пита другото момче.

— Ето тук — викаше луничавото. — Тука, тука!

— Вярно бе, пълно е!

— Пълно е и шават. Ето корема на една, виждаш ли как се мята!

— Ще трябва пак отдолу да заградим. Да не избягат.

— Мини от другата страна.

Момчето се отблъсна от каменната стена, за да избиколи, а другото потупваше с едната си ръка и махаше своите крачета; то бе пъхнало другата си ръка и чувствуваше между пръстите укротената риба:

бяха много риби в каменното гнездо на моста.

Докато другото момче плуваше зад гърба му, изведнъж под моста се разнесе един странен звук. Той напомняше пукот, близък до пукота на леда по реката през зимата. Когато ледът набъбва, се пука и звукът се изтегля по дължината на реката заедно с тънката, почти прозрачна ивица. Мостът бе разместил каменните блокове и железобетонните пояси в основата си, разместване, предвидено от неговия конструктор още при построяването. Конструкторът не знаеше кога ще стане това слягане, кога почвата ще се умори под натиска, но той го бе предвидил; съединенията върху средната колона мръднаха съвсем леко, държейки се едно в друго.

— Какво беше това? — попита момчето от брега. — Нещо стана с моста — каза стриганото момче, което държеше още ръката си в каменното гнездо, при рибите.

— Дай сега малко натам, за да бръкна — каза момчето, което плуваше отзад и бе стигнало отново до стената.

— Но не мога — каза първото момче.

— Как да не можеш? Малко се подмести, тука няма никаква дупка.

— Не мога — каза момчето. — Преди бърках свободно, а сега нещо стиска ръката ми.

— Да не са се разместили камъните?

— Знам ли — каза момчето. — Стиска ме точно над китката.

Другото почна да опипва къде е притисната ръката. Всъщност тя не беше притисната и дори можеше да се върти свободно в подводното гнездо, но не можеше да се извади. Момчето продължаваше да се крепи на повърхността на водата, помагайки си с другата ръка и с крачетата.

— Опитай още, де — викаше другото момче.

— Ето опитвам, не ще — мъчеше се първото.

— Тегли я — обади се онова от брега с рибите.

— Не ще — викаше момчето от водата.

— Ами сега! — каза другото момче.

Те помълчаха, а през туй време първото продължи да дърпа ръката си, но безуспешно. Слягането го бе хванало в тази подводна клопка, каменните блокове стояха огромни и хлъзгави и когато погледна нагоре, то видя колко големи са тези блокове и колко масивно стоят над него, студени, сенчести, мълчаливи. И мостът стоеше спокоен, неподвижен, студен, като всеки железобетонен мост. Един охлюв се бе залепил и спеше в мрака на своята черупка.

— Ще се удавя! — извика изведнъж момчето. — Олеле, ще се удавя!

Другото зад него заплува бързо към пясъка. То биеше с ръце и с крака водата и когато доплува брега, почна да вика:

— Стой там, стой там, чуваш ли, стой! Сега ще извикам хора.

— Ще се удавя! — пищеше момчето под моста. „Ааа — ааа“ — отвърна ехото на моста. Онуй с рибите се озърна и почна да отстъпва назад.

— Стой! — извика момчето от пясъка.

— Стойте, не бягайте — викаше момчето под моста и въртеше изплашената си глава.

— Слушай! — каза момчето от пясъка на другото с рибата. — Тичай на чифлиците, при вършачката. Тичаш ли?

Другото хвърли пръчката с бойницата в краката му и големите му пети вече лъснаха край реката. То прегази бързея, на един дъх изкачи брега, премина между върбите и побивайки нозете си, продължи да тича към чифлиците. Вършачката продължаваше да реве, обгърната в прах, воловете все тъй си теглеха сплъстената слама, мяркаха се дървени вили. „Удави се, удави се!“ — извика момчето. Един селянин му каза: „Стига си врещял, бе!“ — и хвърли един сноп върху платформата, но трябваше да спре, защото момчето продължаваше да тича около вършачката и да пищи: „Удави се!“ Тогава се разтичаха, почнаха да питат кой се е удавил, момчето обясни, колкото можеше, ревеше, триеше сълзите си, хълцаше и обясняваше, че като били на моста, мостът почнал да пука и да гърми и хванал едното момче, за ръката го хванал, и сега то лежи във водата. От платформата наскачаха багаторите, празният барабан усили своя гладен вой, трансмисията заплющя по-силно и машинистерът изтича, за да загаси мотора. Трансмисията изпляска във въздуха и падна върху земята. От голямата кладна се спуснаха мъжете и харманът стана толкова тих, че се чуваше как пука и шушне напечената слама и житото в класовете. Тогава всички се втурнаха към реката, както си бяха с вилите, един викаше: „Кука, кука вземете!“, а друг събираше тичешком въже. На хармана останаха само воловете, издигнали с въжета една купа до средата на сламената пирамида. Селяните и селянките все тичаха, но жените поизостанаха и някои вече бяха успели да заплачат, а мъжете мълчеха, стискаха своите вили, въжето и куката, взети от багатора. „Дръж се!“ — завикаха мъжете, когато пред тях се показа мостът и синкавата вода. Те видяха отдалече момчето, беше само във водата и главичката му се поклащаше като кратунка. „Майко, майко!“ — разплака се момчето, щом видя хора. Една жена припадна на пясъка и други две останаха, та я примъкнаха до реката и почнаха да мокрят челото й. „А къде е другото дете?“ — питаше багаторът, който тичаше с куката. „Може да се е изплашило и е избягало“ — каза един. „Беше се уплашило — каза момчето, което водеше хората от хармана. — Те плуваха заедно.“ — „Ах, тези деца, тези деца!“ — викаше машинистерът. Той навлезе тичешком във водата, вдигна цяла водна завеса пред себе си и заплува право към каменната стена, за която бе закотвено детето. То не можеше да каже нищо, само хълцаше и посинелите му от водата устни потръпваха. „Да не се е удавило и другото?“ — попитаха мъжете. Но момчето въртеше стриганата си глава и не можеше да каже нищо, а само хълцаше и се задавяше. „Тичай на хармана, ми каза — викаше момчето, което преди това бе събирало рибата на брега. — Това ми каза и аз отидох.“ Хората от хармана не можаха да научат нищо повече за другото момче, пък и нямаше време да се занимават с него, защото трябваше да се спасява детето под моста. Може да се е изплашило, може да е избягало, може кой знае какво да е станало, пък и може ли да се иска от едно дете да стои до водата, когато всеки миг може да види удавник!