Йордан Радичков - Горещо пладне

Половината свят стоеше мокър в реката, някои питаха дали не е по-добре да се повика бащата, но селяните от хармана казаха, че бащата е пикьор на главния път N 3 и че не е в селото, а и кой знае къде може да бъде намерен.

Момчето продължаваше да стои върху натрупаните под краката му камъни. Когато първоначално видя толкова много хора, се успокои, защото толкова много хора щяха веднага да го освободят и да го извадят от водата. Беше му станало студено, зъбите му тракаха от студ, но то стискаше зъби и въртеше изплашените си очи замаяно от тази тълпа, виновно, пред тази тълпа.

Но когато всички опити останаха напразни и разговорите и предложенията почнаха да намаляват и да стихват, когато пожарникарите изключиха своята помпа и двата бряга и мостът млъкнаха, и стана толкова тихо, че се чуваха пъдпъдъците от ливадите и дърдавците, плъпнали из върбите, тогава детето изтръпна, изплаши се от тази неочаквана тишина, по-скоро почувствува, отколкото да разбере, че никой тук не може да помогне. И то почна да плаче и да се тресе притиснато до стената, почна да плаче без глас, изкривило цялото си лице. Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот. То само ридаеше и макар че почнаха да му викат: „Не плачи! Не плачи! Ей сега ще стане всичко, нищо няма!“ — момчето продължаваше да ридае, защото виждаше, че и по бреговете на реката жените вече плачат, и под самия мост плачат, че дори пожарният командир се насълзява и гледа гроздовете от хора върху моста. Селяните се местеха от крак на крак неохотно и някак гузно, сякаш нозете им бяха изтръпнали. Една жена сподавяше плача си в шепи и той ту заглъхваше, ту пак се появяваше приличен на скимтене.

Охлювът продължаваше да спи в нощта на своята черупка.

Само подвикването на пъдпъдъците се засилваше сред стихналите брегове, наваляше към реката, блъскаше се в моста, сякаш всички птици идваха от ливадите и от стърнищата, изскачаха от слоговете и върбаците, наваляха все към моста и все по-силно отекваше във всички това подвикване:

— Пидик-пик!

— Пидик!

— Пид-пидик!

— Пидик! Пидик!

— Пидик-пик!

И постепенно пространството чак до побелелите небеса се изпълни с виковете на птиците, задръсти се, изпъна се и всички стояха в това разпънато от виковете на птиците пространство, и всеки чувствуваше сам себе си разпънат, и никой не знаеше как може да бъде строшено всичко това, за да се излезе от неговия ужас.

Но то беше страшно.

То се разби и светът се възвърна към своята реалност, за да се раздвижи върху речните брегове. Беше майката на момчето, тя тичаше боса по пътя и тълпата се разтвори, за да й направи място. Виковете на пъдпъдъците изчезнаха, изтласкани от виковете на тази жена. Тя се спусна по насипа, хвърли се във водата и опипвайки своето дете, ревеше: „Момчето ми! Момчето ми! Ох, боже, какво стана, момчето ми!“ Селянката се давеше, гълташе вода, ревеше под свода на моста и хората пак навалиха към водата, измъкнаха я на пясъка, а тя се дърпаше, гледаше своето момче и искаше да се хвърли отново във водата, искаше да изпие тази тиха и прозрачна вода, която държеше малкия пленник при себе си.

Сетне жената се отскубна, почна да гледа диво хората, вторачваше се в лицата, все непознати за нея, тръгна някак ребром край тях почти обезумяла и почна да ги дърпа, да ги бие с юмруци, опъваше се, опираше се на нечие рамо, молеше: „Спасете ми детето! Хора, детето ми, люде! Ох, боже! Ох, майко! Спасете го.“ А хората гледаха земята, гледаха пясъка, гледаха реката и се местеха от крак на крак, а някои викаха: „Ама ей сега, стрино, успокой се! Ей сега ще се оправи всичко!“

Макар че никой не знаеше какво може да се направи още и тълпата забръмча отново, под моста отново отидоха хора, толкова много, че почти не се виждаше вода, въпреки че и там стояха безпомощни и се мъчеха с откъслечни думи да успокояват посинялото и изпито от водата дете …

Майката падна на брега, ровейки с ръце пясъка, мускулите на лицето й почнаха да се схващат, втурнаха се неколцина да я разтриват, заляха я с вода и дълго се мъчеха над нея, докато я извадят от тази криза, и тя отново седеше на пясъка и гледаше тъпо пред себе си, като се поклащаше леко напред и назад и ридаеше.

Беше страшно да се гледат празните очи на тази селянка, изпълнени с безнадеждност. „Господи, спасение“ — викаше жената и продължаваше да се люлее напред и назад, заплашвайки да рухне отново на пясъка.