Йордан Радичков - Горещо пладне

— Юнак ли си? — попита генералът, като запуши цигара, смучейки тъй жадно, че бузите му хлътнаха. (Тъй и багаторът бе попитал момчето.) Момчето примигна с очи и си поклати главата, но съвсем слабо, защото водата достигаше до брадичката му; то искаше също да се усмихне на генерала и тази усмивка трябваше да значи: „Юнак съм!“

— На танк качвал ли си се?

Той гледаше как три влекача маневрираха, за да застанат пряко на реката.

— Не съм — каза момчето. То също гледаше танковете.

— Но на бивол си се качвал. Момчето се засмя:

— Качвал съм се.

— Видя ли, че зная — завъртя глава генералът. — И аз съм се качвал. Но биволът не вози хубаво. Друса.

— Друса — каза момчето.

Генералът наистина бе яздил биволи и вероятно в това момче виждаше сега себе си, ей толкова малък, отстриган с ножицата, с която стрижат овцете, бос, петите му набити с тръни: майка му вечер поливаше живи въглени с вода и го караше да държи петите си над парата, за да не гноясат и да омекнат тръните, и той ги държеше, макар че пареше и от очите му течаха сълзи.

— Още малко ще потърпим — каза генералът. — Ще спрем водата и тогава ще се качим на танк. Ето на онзи, големия.

Момчето се зарадва, че ще го качат на танк.

— Пък може и на хеликоптера — каза генералът. — Искаш ли?

— Искам — каза момчето. — Ама дали ще ни пуснат?

— Къде? — не разбра генералът.

— В хеликоптера — каза момчето. Сега генералът се усмихна.

— Ще ни пуснат — каза той. — Летецът ми е приятел. Само да не се изплашиш!

Генералът гледаше как влекачите къртят водните ели и ги теглят с въжетата към реката. Ехтяха брадви — сечеха дървесината и забиваха колове.

Момчето също гледаше как падат дърветата и корените им се изправят нагоре и се люлеят, и треперят във въздуха, а после лягат във водата и отгоре им хвърлят чимове и пясък, за да преградят реката. Водата под него потъмня и замириса тръпчиво на корени и на мъзга.

— Няма да се изплаша — каза момчето.

— Ще видим — завъртя глава генералът.

— Няма, няма! — каза момчето. Вярваше, че няма да се изплаши, ако се качат на хеликоптера. Няма да се изплаши, няма, няма!

— Ей сега ще дойде, ще видим тогава храбрец ли си — каза генералът и запуши третата си цигара, оглеждайки нервно небето.

Чакаше хеликоптера.

И мислеше, че човечеството е създало религиите, дипломацията, Организацията на обединените нации, атомната бомба, но как може да бъде спасено едно дете, още не е измислило. Нито религията, нито дипломацията, нито ООН можеха тук да помогнат.

Тогава ще помогнем ние. Ако трябва, ще вдигнем реката във въздуха и шосето във въздуха, и моста във въздуха, ще обърнем всичко, целия свят, цялата мъртва и жива природа само в една посока, за да може да се спаси детето. Ако трябва, и бурята, надвиснала над Черказките планини, ще отпратим в друга посока по небето. Всичко, всичко само в една цел, само в една посока, тъй както земята се върти само на изток и денем и нощем, и при ада на войните, и при спокойствието на мира.

Само на изток, все към слънцето, за да се спаси и измъкне от тъмнината на собствената си сянка.

… Но хеликоптерът още не идваше и небето в източната половина продължаваше да е бяло, нажежено; лятно небе, което изпича под себе си плодовете на земята.

— Аз виждам, че си юнак — каза генералът. — Като пораснеш, ще служиш при мене. Искаш ли?

— Ами да! — каза момчето.

Зъбките му блеснаха под моста — толкова широка бе усмивката му, че всички зъби се разголиха и заблестяха.

Щеше да служи при генерала!

Спряха реката.

Тя се блъсна о преградата, опипа с муцуната си преградата, търсейки пролуки и надявайки се, че ще намери някъде цепнатина, ще източи тялото си като нишка и ще го провре цялото, като разширява цепнатината и разширява яза, както е било винаги.

Но нямаше пукнатини и реката обърна муцуната си, полази по бреговете, легна върху тяхната трева, опипа дъното, нагърчи се и продължи да се върти и да обикаля. Приличаше на смок, който се навива бавно, постепенно и в тази спирала изпъва прешлените си и се готви за скок или за удар. Тя вярваше в силата на своето тяло, надяваше се, че рано или късно ще почувствува набъбването в себе си и всичко ще се изпотроши и ще изчезне под свистенето и плясъка на нейното туловище.

Но и хората стояха до преградата със своите сечива, струпани там един до друг, влекачите бумтяха по бреговете и къртеха нови дървета, размахваха се брадви във въздуха; те стояха будни и тревожни, готови за действие пред тази голяма змия, която биеше челото си о преградата, а туловището и се губеше далеч нагоре в коритото, уголемяваше се, растеше като магия.