Йордан Радичков - Горещо пладне

Страхът си е страх, дори когато има и хора.

Затънал чак до мишниците във водата, до него стоеше селянинът от хармана: той го крепеше на повърхността на реката, подложил двете си ръце под гърдите му, макар че бяха натрупали камъните. И за да не бъде тъжно на момчето и да не мисли за своя страх, селянинът се мъчеше да говори с него. Нямаше значение какво ще говори, беше важно само да се говори, да се говори всичко, каквото дойде наум, само да не се мълчи: за един миг да не се мълчи, защото детето веднага ще се разплаче.

А тогава и селянинът можеше да се разплаче и току-виж, че всички са почнали да плачат. Най-много жените, разбира се, на тях работата им е да плачат.

Юнак ли си? — попита селянинът. Момчето се опита да се усмихне, и почти се усмихна.

— Юнак си ти, вижда се то, че си юнак, няма спор в тая работа, ами я ми кажи … кажи ми ти, страх ли те е от охлюв?

Момчето му каза, че не го е страх от охлюв.

— Как да не те е страх, бе! — учуди се селянинът. — Знаеш ли какви рога има!

— Меки са — каза момчето.

— Абе, меки са, ама где да го знаеш, охлюва де. С тия роги може да те убоде, да те закачи и да те хвърли на сто метра.

Момчето блестеше с белите си зъби насреща му.

Селянинът си въртеше главата и все гледаше нагоре камъните и бетонните пояси на моста и там, върху един от поясите, черупката на охлюва, залепнала за стената.

— Виждаш ли го къде се е качил — и го не е страх, че ще падне и ще се удави в реката. По-храбър изглежда от тебе. По-храбър, по-храбър, да знаеш — оживи се изведнъж селянинът, сякаш бе открил нещо много важно.

Момчето блестеше насреща му с усмивката си.

— Колко охлюви брахме през пролетта — каза момчето.

То каза тъкмо „брахме“, защото децата ги беряха по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките от дърветата. Те висяха в гората с черупките си, запътили се нанякъде, и тъй както си вървяха, заспиваха. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници.

— Сигурно тогава сте ги и яли? — попита селянинът.

— Ахъ — каза момчето.

— Знам аз — оживи се селянинът. — Пекли сте ги в огъня. Като го хвърлиш в огъня и почва да пищи. Пищи, пищи, пищи.

— Пищи — съгласи се момчето.

— Пищи, пищи. Ама и мехури прави и се пукат.

— Пукат се.

— Видя ли, че знам. Колко съм ги пекъл! Па сме ги и варили, охлювите де. По един котел пяна правят.

— С ориз — каза момчето.

— С ориз, виждаш ли как знаеш. Голям гявол си, всичко знаеш.

Селянинът от хармана почна да върти глава заканително и да се усмихва, сякаш момчето го беше надхитрило в нещо си. Той умееше да обича и да се трогва, но не умееше да изрази това: не че селяните не умеят, има селяни, които умеят, и много черказци говорят вече хубаво, една уста като отворят, особено за политиката. Те бяха учили да говорят, за тази работа си има училища, макар че понякога си мислеше, че както се работи с уста, тъй да се работи с ръце, то чудесии ще станат. Но сега разбираше, че трябва да се работи и с устата. Той не бе се научил да говори, бе се научил да храни барабана на вършачката. Хранеше я много хубаво, равно, разстилайки житото от снопите, тъй както е било на ръкойки, и барабанът все равно пее, нито се задавя, нито вие. В този край на храначите на вършачки казваха багатори: той бе багатор.

Той продължи своя разговор с момчето, като се върна пак отначало, там, където бе казал, че охлювът може да те закачи с рогата си и да те хвърли на сто метра …

А реката се люлееше безшумно, изсмукваше ги, отнасяше със себе си вкуса на момче и на селянин и си спомняше отново мечката с утаения пясък в бърните и очите, водопоя на сърните, черказките момичета, сухите пера на птиците, които летяха и докосваха отраженията си. Реката течеше с лениво спокойствие, чужда на тревогата, струпана по бреговете й, отразена във водата, подвижна, объркана и същевременно безпомощна.

Пристигането на една противопожарна кола, тръгнала на учение, внесе отново надежда. Командирът скочи живо на моста и-попита какво се е случило. Обясниха му. Оттук насетне вече се раздаваха само команди, тичаха пожарникари, бляскаха шлемове, размахваха се маркучи, забумка мотор:бяха спуснали маркучите под моста, и докато там сновяха пожарникари, помпата работеше живо и изхвърляше огромна струя вода.

Пожарникарите бяха хора на делото, принесоха брадви, дълги върлини, платнища, всичко, с каквото може да бъде въоръжена една противопожарна служба, но не бяха минали и десет минути, за да се разбере цялото безсмислие на това дело. Реката не можеше да бъде изпомпана от мотора на една противопожарна кола, А дори и да можеше да се направи това, детето щеше да си остане хванато в каменното гнездо на моста.