Йордан Радичков: Горещо пладне

През лятото на 1963 година на железопътната гара в гр. Н. се вдигна голяма тревога. Дежурният чиновник прие съобщението, че от съседната гара е тръгнал влак N 704, който трябваше да пристигне след петнадесет минути. Семафорът бе вдигнат, влакът щеше да спре на трети коловоз — централния — и след осем минути престой да замине на изток, за да прикачи две директни каруци към бързия влак за София.

Пътниците бяха навън, стиснали куфарите, взираха се на запад, милиционерът надуваше своята свирка, за да поддържа реда на перона, а дежурният чиновник поглеждаше постоянно часовника си.

Но влакът закъсняваше и той си мислеше, че със закъснението ще се усложни работата по транспорта на военните; един военен ешелон стоеше на четвърти коловоз и двата локомотива, които трябваше да го изтеглят на запад, лъхтяха набъбнали от пара, готови за тръгване. Срещата трябваше да стане тук, на гара Н. Машинистите стояха облегнати на прозорците и се взираха над перона с присвити очи, тъй както гледат всички машинисти, свикнали да се взират в дългите пътища пред себе си и зиме, и лете, и през дъждовете, и в студ, и денем, и нощем, търсейки зелените светлини на семафорите. По платформите на вагоните стърчаха облечени в зелени калъфи оръдия, виждаха се тумбести прожектори, военна техника, непознати машини; тук и там се местеха войници, за да потърсят защитата на сянката. Слънцето стоеше застинало в своя зенит, топеше въздуха, топеше мазута по перона, за да засили тръпчивия му вкус, и всичко трептеше и се люлееше като прозрачна вода, потно и изпълнено с нетърпение.

Дежурният чиновник с мъка сдържаше закопчаната куртка, поглеждаше военния ешелон и си мислеше с досада, че трябва да прави докладна записка за закъснението на военните. Един локомотив отвори предпазната клапа и хвърли огромен облак от пара върху перона. Горещият въздух я погълна бързо и продължи да се люлее и да трепти върху звънкавия метал на релсите… Изминаха десет минути.

Дежурният чиновник изтича при началника и звъня в съседната гара. Оттам му отговориха лаконично, че влак N 704 е заминал по разписание. Решиха да чакат още десет минути.

Тълпата на перона остави своите куфари и насяда върху тях. Някои отидоха в сянката, помпата отново почна да работи — пиеха вода и плискаха лицата си.

Един капитан слезе от ешелона и отиде при началника на гарата да иска обяснение. Началникът на гарата не можа да даде никакво обяснение — той каза само, че влакът е излязъл от съседната гара по разписание.

Военният се върна отново при своя ешелон, а войниците се разместиха по откритите платформи, за да потърсят прохладни места. Жегата изглеждаше почти непоносима, защото се подсилваше от чакането.

Началникът на гарата, човек над петдесетте, чийто живот бе минал сред гърма на влаковете и който и насън виждаше огромни, черни, дишащи локомотиви, задавени от искри, за първи път изпадаше в такова положение. Беше абсурдно, разбира се, да изчезне един влак. Вероятно се е случило нещо и повече не можеше да се чака. Като всеки железопътен работник той бе човек на движението и на действието, защото целият му живот бе едно непрекъснато движение сред срещащи се и застигащи се влакови композиции.

Той тури фуражката си и пътниците, очакващи влак N 704, и войниците от товарния ешелон видяха една моторна дрезина да излиза иззад магазията. Отпред седеше началникът на гарата и когато наближиха дежурния чиновник, дрезината спря. Началникът даде някакви нареждания, дежурният козирува и усилвайки ритъма, дрезината замина на запад. Във въздуха се разнесе нейният моторен шум пум-пум-пум п това внесе известно раздвижване. Пътниците се изпълниха отново с надежда, че тази дрезина ще доведе влака.

Гаровият часовник отмери педантично нови двадесет минути, но моторната дрезина не се появи. Дежурният чиновник почна да нервничи.

Капитанът отново слезе от ешелона и тълпата от перона видя, че той искаше твърде нервно някакви обяснения от дежурния, жестикулираше разпалено, попипваше своя пистолет и гледаше ту тълпата, ту железопътните релси. Чиновникът само повдигаше рамене. При него дойдоха още военни, по-висши чинове, всички говореха, гледаха на запад, няколко войници наскачаха от платформите и почнаха да се разхождат край тях, гледайки към перона. На перона имаше и млади момичета, а един поглед, една полуусмивка, открадната мимоходом, е все пак нещо за войника.