Йордан Радичков - Горещо пладне

— Празно — каза военният. — Всичко е празно като при въздушна тревога.

В полето пищяха дърдавци.

— Някога тъй бягахме от София — спомни си капитанът. — Влаковете ни отмъкнаха до тунелите на Искърското дефиле и ние се криехме в тунелите. Но тогава беше война и бомбардираха, а тук не разбирам нищо!

Повъртяха се край мъртвия влак, капитанът нещо обмисляше, сетне тръгна решително към локомотива. Той се покачи по стълбичката, говорейки, че трябва да се призове някой, защото не може да остане целия следобед тук, те имат да превозват военни материали, цяла празнина ще остане в маневрите.

Докато капитанът се вмъкваше в локомотива, мислейки за маневрите, дежурният чиновник си мислеше за свои неща и се сети, че е оставил цялата гара отворена, че навсякъде са разтворени вратите и апаратите стоят открити. Можеше да заключи поне дежурната!

Капитанът дръпна няколко пъти локомотивната сирена. В смълчаното поле се разнесе накъсаният й писък: „Тит-тит-тит-тит“ — тъй пищяха локомотивите при тревога или когато, загубили търпение, да киснат пред семафорите на задръстените гари. Този призив се разнесе още няколко пъти и капитанът скочи отново долу.

Той вдигна пак своя бинокъл и почна да разглежда околните хълмове. Над един хълм видя малък комар. Комарът се спускаше отвесно към земята, вдигна малко прах и замря върху хълма.

— Виждам хеликоптера на генерала — каза капитанът и подаде бинокъла на офицера до себе си.

Онзи вдигна тръбите натам, където сочеше капитанът.

— Вишка номер три е там — викаше му капитанът. — От този команден пункт се наблюдават маневрите.

— От тази вишка ще се наблюдава и утре — каза третият офицер. — В низината под нея утре ще бъде контраатаката на танковите части. Главната операция днес е форсирането на Черказката река.

— Това е Черказката река — каза дежурният чиновник.

— Именно — каза капитанът. — Тя ще бъде форсирана днес.

— Но къде са тогава военните части? — попита дежурният чиновник. — Наоколо няма никакви военни части!

— Наистина няма — каза капитанът. — Но пък има дъбови горички. Видяхте ли по пътя дъбовите горички?

Дежурният се усмихна, той разбираше.

— Хеликоптерът се вдига — каза офицерът с бинокъла. — Ето!

Той подаде бинокъла на капитана, но нямаше нужда от бинокъл, защото и четиримата виждаха малкия комар, който увисна в побелялото небе и почна да наедрява.

— Нищо не разбирам от тази история — каза капитанът.

Четиримата насядаха край трасето загледани в наедряващия хеликоптер. Зноят край тях трептеше подсилен от нищенето на дърдавците и някъде пъдпъдък се обаждаше, сякаш надуваше окарина.

Втори ден в подстъпите на Черказките планини и полето се провеждаха големи военни маневри. Вчера, контраатакувайки, частите навлязоха във военния полигон и подпомогнати от кабриращи изтребители и ракетна артилерия, натрошиха на трески четиристотин машини — артилерията, авиацията и танковите части не вземат пленници.

Тази сутрин сякаш там не бе имало бой. Само земята стоеше със зеещите си рани. Преминаха селяни с коли снопи, коне излязоха на паша, скакалците бяха се измъкнали от дупките си и хвъркаха, къпейки се в горещия въздух. И роса бе паднала през нощта, а слънцето пи от нея, преди да събере сили, за да се повдигне в небето и да доопече житото на нивите в млаките (житото по хълмовете бе ожънато). Трактори забумтяха и почнаха да обръщат земята. Техните вагони минаха по дирите на танковете и влекачите и много хубаво съвпадаха с широките следи на гъсениците. Възползувани от сигурността на тъмнината, бяха изтичали пъдпъдъци и сега си подвикваха, сякаш се успокояваха, че вчерашният ад и гръмотевичност са отминали.

Земята се възстановяваше и дишаше, узрявайки в това знойно и богато лято. Но заедно с туй тя лекуваше раните си и запазваше в своята плът, както се пази съкровище, цялата тази гръмотевичност и свирепост на маневрите, защото знаеше, че трябва да държи тази стихия спокойна, но будна в себе си, тъй както лъвът лежи спокоен, отпуснал нежно златната грива върху нозете си, загледан в далечините. Това спокойствие в плодоносното лято се чувствуваше дори в летището. Въртейки задници, малките самолети се придвижиха край хангарите, бяха като кончета, готови да припнат по пистите. Сякаш още чувствуваха въртенето на колелетата си, когато вчера докосваха бетонните писти, легнали в дължината на полето в огромни ромбове. Приличаха на писти, направени от черупките на костенурки — ромб до ромб, чак до края на полето. Стада овце се разстилаха върху тревистия терен, поглеждайки размаха на локаторите, качени върху жълти могили. Локаторите търсеха небето, обработваха го, оглеждаха всеки квадрат, но там стоеше само слънцето и тази небесна синева, стопена и потекла върху земята като клей, за да подсили дъха на узряването.