Йордан Радичков: Горещо пладне

Милиционерът отдавна бе престанал да надува своята свирка: и без това вече никой не напираше към трети коловоз, където трябваше да спре този загадъчно изчезнал влак 704.

Тогава някой от пътниците каза, че сега е времето на военните маневри, че и в този район има маневри и нищо чудно някой танк да е налетял на влака. „Ако е излязъл танк на линията, всичко е станало на пепел“, казваше този пътник и тълпата се струпа около него. Капитанът, който ту идваше от военния ешелон до дежурния, ту пак се връщаше, изнервен и потен в тази жега, каза, че това са детски предположения. Всичко е съгласувано, военните знаят точното разписание на влаковете, изключено е каквото и да било произшествие, смешно е да се помисли.

Но пътниците все пак си мислеха, че може танковете да са минали през железопътната линия, а през туй време да е идвал пътническият влак.

— Невъзможно — викаше капитанът. — Но все пак нещо трябваше да се предприеме! Не бива да се стои така! Дежурният чиновник, останал сам на гарата с военните, каза, че не може да предприеме нищо. Той чу как гръмко се разтегнаха пружините и камбаните почнаха да бият — зовяха по телефона или пък на морзовия апарат.

Чиновникът изтича бързо, оставяйки военните на слънцето. Той се втурна в дежурната и взе телефона. Викаха от съседната гара — там задържали много дълго бързия влак. Питаха ще пристигне ли 704.

Дежурният чиновник обясни по телефона, че влакът не е пристигнал, че е излязъл от съседната гара преди повече от час, че началникът на гарата е заминал с една моторна дрезина, но че и него все още го няма и че всичко това е твърде тревожно.

— Дявол да го вземе, значи така! — викаше в слушалката гласът от съседната гара.

— Точно така! — каза дежурният.

Но онзи не му отговори. Дежурният слушаше някакви далечни гласове в слушалката, писъци на локомотиви и след това един друг глас, малко пресипнал и, кой знае защо, строг, а може би от жегата и от тревогата му се стори строг.

— Имате ли ръчна вагонетка? — питаше сипкавият глас.

— Имаме — отговори дежурният. — Двулостна.

— Но тогава вземете я! — каза сипкавият глас. — Идете веднага с нея, трябва да се види какво е станало! Може и да е катастрофа! Как е възможно да стоите безучастни и да чакате влака. Чувате ли!

— Да, чувам! — отговаряше с пресъхнало гърло дежурният.

Той изтича навън и почна да обяснява на офицерите от военния ешелон, че може да е станало нещастие, че трябва да се отиде с вагонетката. Цяла загадка е това изчезване на влака; на туй отгоре и моторната дрезина не се завърна.

След малко група войници изтикаха иззад магазията една вагонетка, качиха я на централния коловоз и в нея седнаха трима офицери и дежурният чиновник. Двама от тях почнаха да дърпат и да бутат лостовете и потраквайки сънено и лениво, вагонетката тръгна на запад. Капитанът, седнал отпред, от време на време вдигаше своя бинокъл и се взираше, но освен венеца на Черказките планини и стопения въздух не виждаше нищо в кръга.

— Все пак ще разберем — каза офицерът. — Влакът не може да изчезне във въздуха.

Двамата отзад теглеха лостовете и ускорявайки движението, вагонетката се разбуди и почна да потраква по-живо върху съединенията на нажежените релси.

Военният поглеждаше през бинокъла, но никъде не се виждаше и следа от дим. Ако имаше жив влак напред, те щяха да видят пушека на неговата душа.

Гарата в Н. стихна, всичко вече седеше в сянката на перона, войниците лежаха под платформите, машинистите отвориха клапаните на двата локомотива, пещите почнаха да изгасват. Слънцето се измести и със своята страшна леща почна да свива листата на дърветата, блестеше в антрацита на въглищата в откритите складове на „Топливо“ — то единствено властвуваше в горещия летен обед над пустата гара. Стихнала, смаяна, озадачена, изпълнена със загадката на очакването.

Камбаните отвън местеха своите чукчета, кънтяха призивно, някъде се навиваха пружини, морзът тракаше постоянно и любопитните, надникнали отвън, гледаха през вратата и виждаха как се разместват и намотават кръговете, как металическият показалец пише своите тирета и точки, но никой не разбираше тази чукаща азбука. Апаратът млъкваше минута-две, после пак почваше да чука нервно, призивно, сякаш викаше някого, но кой можеше да отговори на този вик?

„Та, та, та, та-та! Та-та, та!“

Те се търкаляха и биеха, и отвън все повече се трупаха хора, и все повече се взираха, и сякаш този автомат чукаше върху слепите очи, тъй както в слепите очи биеше жегата, биеше тишината навън, растеше очакването на моторната дрезина, на вагонетката с дежурния и офицерите, на пътническия влак, изчезнал по пътя между две гари — растеше и се навиваше като лентата на диска. „Та, та, та-та, та!“