Йордан Радичков: Горещо пладне

Децата подхвърляха малки плоски камъчета, за да видят кое ще се задържи най-много над водата, но това им омръзна скоро и затуй съблякоха ризките си и се хвърлиха в реката да се изкъпят. Повъртяха се във водата, ръцете им бабясаха и излязоха пак на брега, да се попекат на пясъка.

. Тогава едно от тях, с червена фланелка, каза, че ако отидат при моста, ще хванат много хубава риба. Имало, каза детето, бойница и тя се е навряла по дупките под сводовете на моста. Те наричаха бойница речния клен, защото той се биеше и пляскаше в бързеите, сякаш им се караше, че са толкова плитки. Тя беше дива, тази риба, и гледаше много глупаво, когато е извадена на сухо.

Най-малкото дете не умееше да плува, затуй си остана на брега, а другите влязоха под моста да ловят бойница. Мостът бе дълъг, с два свода, строен още преди войната. Като всички железобетонни конструкции той не бе споен в средата, за да се предпази от срутване, след като натежи и основите започнат да спадат в земята. Пластичност бе нужна дори и при бетона, макар че от построяването си той не бе мръднал.

Децата изхвърлиха няколко риби на брега, а най-малкото ги събра, откърши пръчка, и ги наниза през хрилете.

— Тук има един подмол — викаше едно от децата. — Ако се вмъкнем подводно, сума риба ще се извади.

— Бива — каза другото дете, — ама требе подводно.

По-голямото се гмурна с отворени очи, пошава под водата и пак показа главата си.

— Има — каза то. — Но не ми стига въздухът. Другото лежеше като жабче, поклащайки крачетата си, за да не потъне, и се доближи до стената на моста, за да провери и то. Тъй както си се люлееше, опипа с ръце каменните блокове — огромни каменни блокове и бетонни пояси, зеленясали и хлъзгави, — но никъде не намери дупка. Само някакви пукнатини, но съвсем малки, едва пръста си можеш да пъхнеш. То продължи да изследва каменните блокове и да плува бавно.

Най-малкото клечеше отгоре и гледаше плувците, а една оса налетя на рибата и почна да пие очите й, Малкото я плесна с ръка, осата се сви на кравай, треперейки с крилата, но не се отлепи от окото. Детето я натисна с пръст по гърба и осата притихна. То пак погледна плувците и реката. Дребни рибки се стрелкаха във водата, няколко попови лъжички се въртяха в една локвичка, сякаш замаяни от нещо си или пък развеселени от локвичката. Един пъдпъдък викна нещо от ливадите и момчето изви глава, за да види кой вика, но като разбра, че е пъдпъдък, пак се загледа в реката.

А реката бе толкова стихнала, сякаш заспала между бреговете си. Тя наистина спеше в тази горещина — реките спят и вървешком — облечена в сенките на върбите и на водните ели. Върбите и водните ели стояха винаги тук, защото реката ги хранеше. В своя летен сън реката виждаше изворите си, големите каменни чаши, от които бурите пиеха вода, пяната на планината, виждаше отражението на сърни, наведени над нея, за да утолят жаждата си и да изтичат после със своите ситни стъпки по меката трева; дори насън реката виждаше отрупаните с червени малини брегове, после къпането на една мечка, ранена тежко; тя лежеше по гръб в студенината, стенеше и боядисваше червена водата, вдигнала нагоре лапите си, сякаш се молеше на небето. Студената вода я напои и мечката толкова много пи вода и тъй много й харесваше тази студена вода и тази прохлада върху огнената рана от ловеца, че остана там със забучена глава, и реката си спомни, че в бърните й се утаи малко пясък. Той бе светъл, почти прозрачен върху черната муцуна на животното; реката й хвърли пясък върху очите, за да не гледа Черказките планини и да ги забрави … Тя ги забрави. После сънуваше гърдите на птиците, литнали ниско над нея, допира на сухите пера на тези птици, после една друга птица, застанала на дългите си червени крака, навела своя червен клюн, вглъбена в мислите си.

И сънуваше още реката голите черказки момичета: те изтичваха из водните ели размахали широко ръцете, опърлени до лактите, а нагоре бели и гладки. Момичетата търсеха прикритието на елите, тъй както и водата търсеше дрехите на сенките, за да предпази себе си от слънцето. Тя ги изкъпа, наплиска ги, даде им мириса на дивите малини, на планините, даде им нещо от сърните, които бяха пили от същата вода, и отнесе от тях дъха на момичетата; този дъх, този вкус бе толкова приятен, че дори камъните и пясъкът се събудиха и почнаха да грабят по пътя всичко и оставиха на водата само спомена от вкуса на момичетата.

Но реката не съжаляваше, защото знаеше, че по пътя ще срещне други момичета и ще си открадне малко от техния вкус, докато те се къпят и се плискат в лицата или пък пищят от гъдела на стоплената прозрачна вода.