Карън Рафърти - Докосването на нощта

„Дух злокобен, час прокобен, сън удобен

пустинно място, твърдост на ръката

#и биле, никнало до кръст надгробен...“

У. Шекспир, „Хамлет“, 3.2.413

(Всички цитати от Шекспир в книгата са в превод на В. Петров. — Б. пр.)

Когато Ариел стигна до разклона на междущатския път, ужасът й вече беше отслабнал. Докато възстановяваше самообладанието си, не можеше да реши кое от събитията през изминалата вечер бе я обезпокоило най-много. Знаеше, че онези двама мъже я преследваха и подозираше, че бяха си наумили нещо повече от обикновено изнасилване. След това последва странната „помощ“, която очевидно бе получила от Моргрет, макар умът й да не побираше защо й бе помогнал, след като бе я заплашил. Но каквато й да беше причината, поради която й бе помогнал, Ариел му беше признателна. Беше събрала целия си кураж, за да отиде в бара. Срещата с потенциалното изнасилване я бе довело до границата на припадъка.

Проклятие! Мразеше когато Арманд я поставяше в такова положение, в което трябваше да се прави на смела и понеже беше истинска страхливка, той беше единствения човек, заради когото можеше да се събуди храбростта в нея. Но дори Арманд изискваше от нея прекалено много като я хвърляше срещу човек като Лусиен Моргрет, помисли си тя, като потрепери.

Въпреки всичко не вярваше в магьосници, но беше склонна да допусне, че Моргрет може би притежава някаква екстрасенска дарба. Това беше единственото разумно тълкувание, с което можеше да си обясни случилото се с двамата мъже.

Заключенията й за Моргрет я накараха повече от всякога да се безпокои за Арманд. За разлика от нея той не беше склонен да приеме възможното съществуване на парапсихични явления. Смяташе ги за мошеничество и би се опитал да докаже, че са измама. Ако останалите от „сборището“ имаха подобни парапсихични възможности и бяха с лош нрав като Моргрет, те биха могли да прибягнат до някои доста опасни начини да го убедят в противното. Дали не бе му се случило именно това?

Импулсивно подмина отбивката към дома си и продължи към апартамента на Арманд. Може би там бе останала някаква следа, която да указва посоката, в която се бе насочил брат й. Ако не откриеше нищо, не знаеше какво ще прави. Интуицията й подсказваше, че е жизнено важно да намери брат си колкото е възможно по-скоро.

Поклати недоволно глава, щом влезе в скромния му апартамент. При все че стаята беше малка, липсата на мебелировка я правеше да изглежда просторна. Имаше едно протъркано канапе, разнебитена маса за кафе с портативен телевизор върху нея и раздрънкан скрин.

За нея самата домът беше толкова важен, че спартанския начин на живот на брат й я объркваше. Разбираше, че това е остатък от номадския живот, който бяха водили с майка им — флотски офицер от кариерата. Постоянните местения не пречеха на Арманд, но Ариел беше домошар. Най-щастливият ден в живота й беше заминаването за колежа, защото знаеше, че вече не могат да я изтръгнат от корените й заради някоя прищявка на флотата на Съединените щати.

Прекоси стаята, хвърли чантичката си върху канапето и разсеяно избърса с ръка праха от капака на телевизора. След това се насочи към скрина.

Не й отне много време да прегледа гардероба му. Арманд беше отвратително спретнат — още един остатък от живота им като деца на военни, който не бе успял да остави отпечатък върху нея. Накрая прегледа кухненските шкафове, където не откри нищо друго, освен няколко дузини кутии с консервирани равиоли, една тенджера, куп картонени чинии и неразпечатан пакет пластмасови прибори. Арманд имаше поне един недостатък: беше ужасен готвач.

Като изпусна отчаяна въздишка, Ариел отиде до канапето и седна. Всъщност не беше очаквала истински да намери някаква следа тук. Арманд определено се държеше като параноик, щом станеше дума за неговите истории. Безпокоеше се, че хората, които разследва, биха могли да открият с какво се е захванал. Безпокоеше се, че конкуренцията би могла да открадне идеите му. Дори се държеше подозрително към Ариел, докато накрая тя не се раздразнеше до такава степен, че го заплашеше повече да не му проговори. Едва тогава той се разкриваше и й даваше някакви подробности. По този начин бе научила за Моргрет.

И така, какво трябваше да направи сега? Когато разговаря с редактора на Арманд, той едва ли не я потупа по главата, обяснявайки й колко глупаво е да се безпокои за брат си. Полицията се бе държала също така покровителствено, като й посочиха, че Арманд всъщност не беше й казал, че ще й се обади. Безрезултатно се опита да им обясни, че самият факт, че Арманд не се е обадил, я кара да бъде толкова разтревожена.