Карън Рафърти - Докосването на нощта

Изпусна примирена въздишка и се обърна към входа на пещерата. Беше изминал няколко крачки, когато видя трите облечени в бели раса фигури, които му препречваха пътя към изхода. Расата им бяха с качулки, които скриваха лицата им, така че фигурите им напомняха статуи. Фактът, че стояха неподвижно на фона на кристалите ги бе направил почти невидими.

Арманд инстинктивно започна да отстъпва. Нямаше никакво оръжие, но ако успееше да се добере до ножовете на олтара, можеше да се защити в случай на нужда. Фигурите не помръднаха дори когато достигна олтара и посегна да сграбчи единия от ножовете. Но преди да успее да го докосне го разтърси такава силна болка, че залитна настрана от олтара. Преди да успее да възстанови равновесието си последва нов удар на парализиращата енергия, който го накара да се отпусне на колене.

„Кой те изпрати тук?“

Въпросът прозвуча гневно и ясно, макар да не беше казан на глас. Връзката беше мисловна и изведнъж Арманд повярва на всичко, което Моргрет му беше разказал. Тези хора бяха чародеи и магьосници, и след като го бяха възприели като опасност, щяха да обединят силите си, за да проучат ума му. Не трябваше да казва на близначката си Ариел за сборището на вещиците. Ако научеха, че тя знае за тях, Ариел също можеше да се окаже в опасност.

Но той й беше казал и сега беше изправен пред дилема. Можеше да приеме възможността, че тези хора всъщност не могат да прочетат мислите му или можеше да изпие течността, която Моргрет му бе дал в случай, че бъде заловен. Според Моргрет отварата щеше да предизвика незабавна амнезия, а точно в този момент амнезията изглеждаше по-малката от двете злини.

Издърпа стъкленицата, висяща на верижка под ризата му, отвори капачката на миниатюрния съд и го поднесе към устните си. Облеченият в расо човек в средата на триото изпусна гневен вик и се хвърли към него, протегнал ръце към шишенцето, но беше твърде късно.

Арманд потъна в незабавна летаргия. Докато губеше съзнание изведнъж разбра, че когато се събуди няма да си спомня никого, дори Ариел, която беше негова сестра, негов най-добър приятел, негов близнак! За пръв път в живота си щеше да бъде напълно сам и това го хвърли в паника.

„Ариел, помогни ми!“, изпищя умът му, докато мрака го поглъщаше.

Даже в настъпващото безсъзнание чу неизказания глас, който попита:

„Коя е Ариел?“

„Плам пламти! Котел бълбукай

Адска смес, мехури пукай!“

У. Шекспир, „Макбет“ 4.1.10

Ариел Дантес потрепери щом застана пред вратата на „Вещерска отвара“ — бар, разположен в един занемарен квартал на Филаделфия. Вратата беше черна, с боядисана в червено стъклена пентаграма, разположена в центъра. В стъклото внимателно бяха гравирани неразбираеми символи с демоничен вид. От пентаграмата до долния праг на вратата водеше нишка от червени късчета стъкло с формата на сълзи. Стъкълцата блещукаха подобно на пентаграмата, създавайки впечатлението, че във вратата кърви отворена рана. Ариел не можеше да повярва, че когато преди шести седмици брат й я целуна по бузата и й каза, че ще се обажда, той се е насочил насам.

Макар да знаеше, че трябва да влезе, не можеше да се застави да отвори вратата. Отстъпи встрани и нервно огледа улицата. Сред преливащите от кофите боклуци, от чиято воня стомахът й се преобръщаше, бяха паркирани дузина мотоциклети. Повечето от рушащите се триетажни тухлени сгради бяха със заковани дъски върху прозорците и запечатани като негодни за обитаване.

Ариел се загледа в една възрастна жена, която буташе с една ръка насред улицата пазарска количка, пълна с боклуци. Говореше и жестикулираше със свободната си ръка, сякаш водеше бурен разговор с невидим събеседник. Изнемощяла жена, понесла прилично на дух дете, се влачеше плахо надолу по уличката. В обратна посока се клатушкаха двама мъже, облечени в раздърпани дрехи, които очевидно бяха или пияни, или дрогирани. На отсрещния тротоар стоеше също тъй дрипав мъж, който я съзерцаваше толкова задълбочено, че Ариел бръкна в джоба си и стисна здраво гранатата със сълзотворен газ , която беше взела със себе си.

Здрачаваше се. Ариел хвърли бърз поглед нагоре-надолу по улицата и се убеди, че всички улични лампи са счупени. Беше въпрос на минути да стане толкова тъмно, че да не може да вижда колата си, която бе паркирана през една пряка. Щеше да спре някъде по-близо, но там намери единствено място по цялата улица, което не беше покрито с натрошени стъкла и разпиляна смет.