Робърт Шекли - Разрешително за убийство

— В такъв случай главният кораб ще остане във въздуха. Съберете своите представители. Приземявам се.

Всички се събраха около поляната, която инспекторът избра за кацане. Том втъкна оръжието си в колана, скри се зад едно дърво и започна да наблюдава.

Малък въздушен кораб се отдели от големия и започна бързо да се спуска. Падаше като камък към поляната. Всички затаиха дъх в очакване да се разбие. В последния момент корабчето пусна огнени струи, които изгориха всичката трева, и плавно кацна.

Кметът бясно работеше с лакти при придвижването си в тълпата. Зад него бързаше и Били Бояджията. Люкът на кораба се отвори и се появиха четирима мъже. В ръцете си държаха някакви блестящи предмети. Том се досети, че това са оръжия. Зад тях се показа елегантен червендалест мъж, облечен в черно, с четири блестящи медала на гърдите. Съпровождаше го ниско човече с лице като зурла, също облечен в черно. Зад тях следваха още четирима в еднаква униформа.

— Добре дошли на Ню Дилавър — поздрави ги кметът.

— Благодаря, генерале — каза представителният мъж и енергично раздруса ръката на кмета. — Аз съм инспектор Дайлъмен. Това е мистър Грант, моят политически съветник.

Грант надменно кимна и се направи, че не забелязва протегнатата ръка на кмета. На лицето му се изписа снизходително отвращение, когато огледа събралите се жители на Ню Дилавър.

— Бихме искали да разгледаме селото — каза инспекторът и погледна към Грант. Последва безразлично кимване. Униформената охрана се построи в полукръг около тях.

Том се прокрадваше като истински злодей. Държеше се на безопасно разстояние зад групата. Когато стигнаха в селото, той се скри зад една къща и продължи да наблюдава.

Кметът със законна гордост показа затвора, пощата, църквата и малкото училище. Инспекторът като че ли остана малко озадачен.

Мистър Грант противно се усмихваше и подигравателно се почесваше по брадата.

— Моето становище се потвърди — каза той на инспектора. — Напразна загуба на време, гориво и ненужна амортизация на крайцера. Тук няма абсолютно нищо ценно.

— Не съм убеден — отвърна инспекторът и се обърна към кмета. — Защо сте направили всичко това, генерале?

— Как защо? За да сме истински земляни. Виждате, че правим всичко, което е по силите ни.

Мистър Грант прошепна нещо в ухото на инспектора.

— Кажете ни колко млади мъже имате в селото?

— Извинете?… — разсеяно попита кметът.

— Колко мъже на възраст между петнадесет и шестдесет години живеят в селото? — поясни мистър Грант.

— Трябват ни хора за космическата пехота — каза инспекторът. — Яки, здрави, боеспособни. Убедени сме, че няма да ни откажете.

— Не, разбира се. Дори мисля, че за всеки млад човек ще бъде чест… Е, наистина, не са големи специалисти в тази област, но за това пък са много схватливи. Предполагам, че бързо ще се научат.

— Видяхте ли? — тържествено се обърна инспекторът към Грант. Шестдесет, седемдесет, може би сто пехотинци. Оказа се, че не е само загуба на време.

Но мистър Грант си оставаше скептично настроен.

Инспекторът заедно със своя политически съветник се отправиха към дома на кмета, за да обядват. Съпровождаха ги четирима войници. Другите четирима тръгнаха из селото и прибраха всичко, което им попадна.

Том се скри в близката горичка, за да обмисли всичко на спокойствие. От здрача изникна закръглената фигура на мисис Еди Пивото. Тя се оглеждаше страхливо на всички страни. Русата й коса беше започнала да посивява. Независимо от подаграта на коляното, тя се движеше доста добре. Носеше малка кошница, покрита с плетена червена салфетка.

— Донесох ти обяд — каза тя, след като видя Том.

— Така ли?… Ами… благодаря — заекна той. — Не си задължена да го правиш.

— Как да не съм? Нали нашата таверна е мястото, което се ползва с лоша слава и в което трябва да се криеш от закона? Това е така, нали? Значи ние отговаряме за здравето ти. Кметът ни поръча да ти предам нещо.

Том с пълна уста погледна към мисис Пиво.

— Какво каза?

— Каза да побързаш с убийството. Засега успява да заблуди инспектора и оная мутра Грант, но рано или късно те ще повдигнат въпроса. Сигурен е в това.

Том кимна.

— Кога ще го направиш? — тя наклони глава и любопитно се загледа в него.

— Не съм длъжен да ти казвам.

— Как така не си длъжен?! Аз съм ти съучастничка! — мисис Пиво се приближи още по-близо.

— Да, вярно — замислено продума Том. — Мисля да го извърша днес, след като се стъмни. Кажи на Били, че ще оставя отпечатъци от пръсти, а също и други улики.