Робърт Шекли - Разрешително за престъпник

Том Рибаря нямаше представа, че ще стане престъпник. Голямото червено слънце бе застанало точно над хоризонта и сякаш влачеше след себе си своя малък жълт събрат. Селцето, малко и спретнато, единствената бяла точка сред буйната зеленина на планетата, блестеше под лъчите на двете си летни слънца.

Том тъкмо се събуждаше в къщата си. Беше висок загорял млад човек с присвитите очи на баща си и неангажираното отношение на майка си към всякакво усилие. Не бързаше за никъде — до есенните дъждове нямаше да има риболов, така че нямаше и истинска работа за рибар. Дотогава щеше да се шляе и да поправя принадлежностите си.

— Покривът трябва да е червен — долетя викът на Били Бояджията отвън.

— Църквите никога не са с червени покриви — извика Ед Тъкача в отговор.

Том се намръщи. Понеже не го касаеха пряко, бе забравил промените, настъпили в селото през последните две седмици. Обу си панталоните и се отправи към централния площад.

Първото нещо, което видя там, бе големият нов надпис, който гласеше: „В ОЧЕРТАНИЯТА НА СЕЛОТО НЕ СЕ ДОПУСКАТ ЧУЖДЕНЦИ“. На цялата планета Ню Делауеър нямаше никакви чужденци. Навсякъде се простираха само гори и сред тях бе селото им. Надписът чисто и просто трябваше да засвидетелства определена политика.

На самия площад имаше църква, затвор и поща, издигнати срещу пазара само за две трескави седмици. Никой нямаше представа какво да прави с тези постройки, защото селото бе просъществувало без тях в продължение на повече от двеста години. Сега, разбира се, трябваше на всяка цена да бъдат построени.

Ед Тъкача стоеше пред новата църква и се взираше нагоре с примижали очи. Били Бояджията едва пазеше равновесие по стръмния покрив, а русият му мустак бе щръкнал недоволно. Отдолу се бе събрала малка тълпа зяпачи.

— По дяволите, човече — продължаваше Били Бояджията. — Казвам ти, че четох за това миналата седмица. Покривите винаги са червени. Никога не са бели.

— Бъркаш с нещо друго — възрази Тъкача. — Ти какво ще кажеш, Том?

Том сви рамене, защото нямаше мнение по въпроса. В този момент дотича кметът. Беше обилно изпотен, а широката му бяла риза се вееше над издутия корем.

— Слез! — извика той на Били. — Току-що го видях. Пише „малко червено училище“, а не „църква“.

Били се ядоса. Винаги беше мрачен — като всички бояджии. След като обаче миналата седмица кметът го направи началник на полицията, направо бе станал избухлив.

— Нямаме никакво малко червено училище — възрази той и заслиза по стълбата.

— Ще трябва да построим — каза кметът. — При това много бързо.

Той погледна към небето. Тълпата неволно също погледна нагоре. Не се виждаше нищо.

— Къде са момчетата на Дърводелеца? — попита кметът. — Сид, Сам, Марв… къде сте?

Някъде от тълпата се появи главата на Сид Дърводелеца. Все още беше с патерици, защото миналия месец бе паднал от едно дърво, докато търсеше яйца на птички. Дърводелците никак не ги биваше да се катерят по дърветата.

— Другите са в кръчмата на Ед Бирата — отвърна Сид.

— Че къде другаде ще са? — подвикна Мери, жената на Водоносеца от тълпата.

— Иди ги повикай — каза кметът. — Трябва да построят малко училище и то бързо. Кажи им да го направят край затвора. — После се обърна към Били, който вече беше на земята и добави: — Били, ти ще го боядисаш в хубаво ярко червено отвътре и отвън. Много е важно.

— Кога ще получа полицейска значка? — попита Били. — Четох, че началниците на полицията трябвало да имат значки.

— Направи си я сам — отговори кметът и избърса чело с ръкава на ризата си. — Горещо е. Не знам защо този инспектор реши да дойде през лятото… Том! Хей, Том! Имам важна работа за теб. Ела тук, ще ти кажа каква е.

Прегърна Том през рамо и го поведе към къщата си по единствената павирана улица на селото, покрай пустеещия пазар. В старо време и тази улица беше покрита с кал, но старото време бе свършило преди две седмици и сега улицата беше покрита с трошен камък. Да се ходи бос по нея бе неприятно и затова селяните предпочитаха да минават през дворовете на съседите си. Кметът обаче ходеше по нея заради принципа.

— Кмете, слушай — каза Том, — сега съм в почивка…

— Във време като това никой не може да си почива — възрази кметът. — Може да пристигне всеки момент.

Въведе Том у дома си и седна на голямото кресло, което беше поставено до галактическата радиостанция.

— Том — заговори кметът веднага, — би ли искал да си престъпник?