Робърт Шекли - Разрешително за престъпник

Том установи, че ръцете му треперят. Не му харесваше, че толкова много хора ще гледат как краде. Реши да действа бързо, докато все още му е останал кураж.

Спря пред отрупаната с плодове сергия на жената на Мелничаря.

— Изглеждат вкусни — отбеляза той небрежно.

— Току-що са откъснати — увери го възрастната жена със светнали очи. Том си спомни как тя разговаряше по цели часове с майка му, когато родителите му все още бяха живи.

— Много са хубави — каза той и съжали, че не е спрял другаде.

— О, да. Хубави са. Нали ти казах, набрах ги днес следобед.

— Сега ли ще краде? — прошепна някой от тълпата.

— Разбира се. Гледай — отвърна друг.

Том взе един светлозелен гифер и го разгледа. Всички се смълчаха.

— Много вкусен изглежда, наистина — каза Том и внимателно го остави при другите.

Сред тълпата се разнесе дълбока въздишка.

Макс Тъкача, жена му и петте им деца бяха заели следващата сергия. Тази вечер предлагаха за размяна две одеяла и една риза. Когато Том, следван от тълпата, се приближи, всички те му се усмихнаха стеснително.

— Тази риза ще ти стане — каза му Тъкача. Искаше му се хората да се разотидат и да оставят Том да си свърши работата.

— Хъм — промърмори Том и взе ризата. Тълпата се раздвижи неспокойно. Някакво момиче се разкиска неудържимо. Том стисна ризата и измъкна чувала за плячката.

— Един момент! — Били Дърводелеца си проби път до него. Сега имаше значка, направена от стара земна монета. Беше я излъскал и закачил за колана си. Изражението му несъмнено беше сериозно.

— Какво ще правиш с тази риза, Том? — попита Били.

— Ами… разглеждах я.

— Разглеждаше я, така ли? — Били се огледа с ръце зад гърба си, после се обърна рязко към него и вдигна показалец. — Не мисля, че само я разглеждаше, Том. Струва ми се, че искаше да я откраднеш!

Том не отговори. Чувалът висеше издайнически в ръката му.

— Като началник на полицията — продължи Били, — съм длъжен да защитя тези хора. Ти си подозрителен. Мисля, че трябва да те арестувам, за да те разпитам по-обстойно.

Том отпусна ръце. Не беше очаквал подобно нещо, но му беше все едно. Като го приберяха в затвора, всичко щеше да свърши. После, щом Били го освободеше, щеше да върви да лови риба.

Изведнъж през тълпата дотича кметът.

— Били! Какво правиш! — извика той.

— Изпълнявам дълга си, кмете. Том е много подозрителен. Според книгата…

— Знам какво пише в книгата — прекъсна го кметът. — Аз ти я дадох. Не можеш да арестуваш Том. Рано е.

— Но в селото няма друг престъпник! — оплака се Били.

— Нищо повече не мога да направя — каза кметът.

Били стисна устни.

— В книгата се говори за превантивната дейност на полицията. Длъжен съм да предотвратявам престъпленията.

Кметът вдигна нагоре ръце и ги отпусна безпомощно.

— Били, не разбираш ли? Селото ни има нужда от престъпления. Ти също трябва да помогнеш за това.

Били сви рамене.

— Добре, кмете. Просто се опитвах да си върша работата. — Тръгна да си ходи, но рязко се обърна и каза на Том: — Ще те пипна! Нищо няма да спечелиш от престъпленията си!

Отиде си.

— Прекалено амбициозен е, Том — успокои го кметът. — Не му обръщай внимание. Хайде, открадни нещо. Свърши си работата.

Том започна да отстъпва към зелената гора край селото.

— Какво има, Том? — попита го кметът разтревожено.

— Вече не съм в настроение — отвърна Том. — Може би утре вечер…

— Не, не! — настоя кметът. — Още сега! Не можеш да отлагаш безкрайно. Хайде, ние ще ти помогнем.

— Разбира се — отзова се Макс Тъкача. — Открадни ризата, Том. Тъкмо ти е по мярка.

— Какво ще кажеш за тази хубава кана, Том?

— Вземи си малко ядки от моите!

Том огледа сергиите. Когато посегна да вземе ризата на Макс, от колана му падна ножът. Хората заклатиха съчувствено глави.

Том го вдигна и си даде сметка, че го вземат за мекушав. Грабна бързо ризата и я мушна в чувала. Тълпата изръкопляска. Том се усмихна и се почувства малко по-добре.

— Струва ми се, че се научавам.

— Разбира се.

— Знаехме си, че ще се справиш.

— Вземи още нещо, момче!

Тръгна през пазара и си взе парче въже, шепа ядки и една сламена шапка.

— Мисля, че е достатъчно — каза той на кмета.

— Засега стига — съгласи се кметът. — Но това не се брои. Хората сами ти дадоха тези неща. Трябва да се упражняваш повече, струва ми се.

— Ох! — изпъшка Том разочаровано.

— Но иначе те бива. Следващия път ще ти е по-лесно.

— Сигурно.

— И не забравяй убийството.