Робърт Шекли - Разрешително за убийство

— Защо? — попита той.

— Защо ли? А защо не?

— Какви са ти мотивите?

— Мислех, че просто трябва да извърша убийство — възрази Том. — Никой нищо не е споменавал за мотиви.

— Безсмислено убийство не ни трябва — поясни началника на полицията. — То трябва да бъде извършено по всички правила. А това означава, че трябва да имаш основателен мотив.

Том се замисли.

— Ами… аз, например, недостатъчно познавам Джеф. Това добър мотив ли е?

Кметът поклати глава:

— Не, Том, не става. По-добре се спри на някой друг.

— Нека помислим — каза Том. — Какво ще кажете за Роджър Превозвача?

— Мотиви? — веднага попита Били.

— Ами-и… Откровено казано, отдавна не ми харесва походката му. И понякога е един такъв… шумен.

Кметът кимна.

— Виж, това става. Какво ще кажеш, Били?

— Според вас, как мога да разкрия престъпление, извършено заради такива мотиви? — сърдито запита Били. — Не, това би свършило работа, ако си го убил в състояние на умопомрачение. Но ти трябва да убиеш по всички правила, Том. Необходимо е да отговаряш на следната характеристика: хладнокръвен, безжалостен, коварен. Не можеш да убиеш някого, само защото не ти харесва походката му. Звучи глупаво.

Том се надигна.

— Ще трябва да обмисля всичко още веднъж.

— Само не протакай прекалено дълго — обади се кметът. — Колкото по-бързо свършиш с това, толкова по-добре.

Том кимна и се отправи към вратата.

— Том! — викна Били. — Не забравяй да оставиш улики. Това е много важно.

— Добре — каза той и излезе.

Почти всички жители на селото бяха излезли на улицата. Черната топка вече почти закриваше малкото слънце.

Том се отправи към щаб-квартирата, за да обмисли всичко докрай. Еди Пивото очевидно беше променил отношението си към престъпния свят. Беше преоборудвал таверната. В очите на всеки посетител се набиваше плакат, който гласеше:

Прозорците бяха затъмнени с нови, добросъвестно изпомачкани и изцапани завеси, които затрудняваха достъпа на дневна светлина и придаваха на таверната вид на истинско мрачно убежище. На едната стена висеше разнообразно оръжие, набързо изрязано от дърво, а на другата едно огромно кървавочервено петно създаваше наистина зловещо впечатление. Том се досети, че това е само боя, която Били Бояджията прави от ягоди.

— Влизай, Том, влизай! — покани го Еди Пивото и го поведе към най-тъмния ъгъл. Рибаря забеляза, че толкова много народ по това време в таверната никога не е имало. Очевидно на хората им харесваше фактът, че могат да посетят истинско убежище на престъпник.

Държейки пери-кола, Том се зае да мисли.

Длъжен бе да извърши убийство.

Извади разрешителното и пак го прочете. Гадна работа. Ако зависеше от него, никога не би се захванал с тази работа. Но трябваше да изпълни своя дълг.

Допи пери-колата и се съсредоточи върху това, което му предстоеше да извърши. Каза си, че все пак трябва да убие някого. Трябва да лиши някого от живот. Трябва да прати някого на оня свят.

Но каквото и да си говореше, то не беше по същество. Това бяха думи, просто думи. За да подреди мислите си, Том реши да обсъди последствията от убийството на Марви Дърводелеца. Днес той строи училище. Ако го убие… Е, тогава няма повече да строи.

Не, определено не можеше да осъзнае смисъла на всичко това докрай.

Добре. Ето, значи, Марви е най-здравият и според много мнения най-славният Дърводелец. Той рендосва дъска, здраво хванал рендето с отрудените си ръце… Ако го убие… Марви лежи по гръб на земята, очите му са се изцъклили, не диша, сърцето му е спряло. Никога повече няма да сече дърва в гората…

В този миг той усети с цялото си същество какво означава да убиеш. Видението изчезна, но остана спомена за него — толкова ясен, че Том почувства спазми в стомаха.

Би могъл да се справи с кражбата. Но да убие, дори и с най-добри намерения, в името на селото…

Какво ще кажат хората, след като видят това, което току-що му мина пред очите? Как ще живее после сред тях? Как ще се примири със себе си?

Въпреки това беше длъжен да убие. Всеки жител на селото участваше с каквото може. А тази работа се падна на него.

Но кого да убие?

Суматохата започна малко по-късно, когато междупланетното радио загърмя сърдито.

— Това ли е колонията? Къде е столицата?

— Ето я — отговори кметът.

— Къде е космодрумът?

— Доколкото знам, сега там има пасище — каза кметът. — Мога да проверя по книгите къде е бил. Тук не е кацал кораб повече от…