Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Капитанът избута шлема си назад и се почеса по ниското чело.

— Никога не съм ви разбирал вас, адвокатите. Какво означава това?

— Че той е свободен — рече дебелакът, сочейки Джо.

Капитанът пое документите, огледа ги озадачено и ги подаде на помощника си.

— Добре де — каза той, — прибирай го. Ама едно време не беше така. Нищо не можеше да спре редовния ход на Игрите.

Триумфално ухилен, Джо прекоси редицата пазачи и застана до дебелия адвокат. Попита го:

— Нямаш ли някакви документи за Уил Барънт?

— Нямам — отговори адвокатът. — С неговото дело се занимават други. Боя се, че няма да свършат до края на Игрите.

— Дотогава сигурно ще съм мъртъв — каза Барънт.

— Уверявам ви, че това не ще попречи на правилното съдопроизводство — гордо заяви шишкавият адвокат. — Жив или мъртъв, ще запазите всичките си права.

— Добре де, хайде да вървим — нареди капитанът на стражата.

— Успех — подвикна Джо.

После колоната затворници прекоси желязната врата и излезе под ослепителните светлини на Арената.

Барънт успя да издържи двубоите, в които загина една четвърт от затворниците. Оцелелите получиха мечове и бяха изправени срещу най-опасните зверове на Омега. Сред хищниците, с които трябваше да се бият, бяха включени такива като скалогръб и плочконос — бронирани чудовища с огромни челюсти, живеещи из пустинните области далече на юг от Тетрахайд. След гибелта на петнадесетия човек чудовищата издъхнаха. Барънт се сблъска със саунус — черно летящо влечуго от западните планини. Отначало това грозно същество с отровни зъби го притисна зле. Но той откри навреме решението. Престана да се мъчи да промуши жилавата кожа на саунуса и насочи усилията си към ветрилото от пера по опашката му. Когато успя да ги отсече, звярът загуби баланс във въздуха. С трясък се блъсна във високата стена, която делеше бойците от публиката, и след това за Барънт бе сравнително лесно да нанесе последния удар в единственото огромно око на влечугото. Огромната ентусиазирана тълпа, изпълнила стадиона, го възнагради с бурни овации.

Той се върна в килията за резервите и оттам видя как други се бият срещу триподвижки — невероятно бързи твари, не по-едри от плъхове, но злобни като бесни невестулки. Унищожи ги едва петата група затворници. След кратка интерлюдия, оживена с човешки двубои, Арената отново опустя.

Скоро изпълзяха криатини — тромави амфибии с корави черупки. Макар и тежкоподвижни, те бяха напълно защитени от няколко рогови пласта. Тънките камшичести опашки, които им служеха и за антени, неизменно погубваха всеки човек, който дръзваше да се приближи до тях. Барънт трябваше да се бие срещу един от зверовете след като бяха паднали четирима от събратята му по съдба.

Внимателно бе наблюдавал предишните схватки и бе забелязал единственото място, докъдето не стигаха антените. Барънт изчака удобен момент и се метна насред широкия гръб на криатина.

Когато черупката се разцепи и зейна широка паст — защото така се хранеха криатините — Барънт заби меча си в отвърстието. Криатинът издъхна с приятна бързина и тълпата изрази горещо одобрение, обсипвайки Арената с възглавнички.

Победата остави Барънт самотен на окървавения пясък. Другите затворници бяха или мъртви, или прекалено тежко осакатени, за да се бият. Барънт чакаше и се питаше какво ли чудовище е избрал Комитетът по Игрите за следващия тур.

От пясъка изникна самотно пипало, после още едно. Само след секунди на Арената вече растеше ниско, дебело дърво, което разхвърляше наоколо нови корени и филизи, за да придърпва всяка плът, била тя жива или мъртва, към петте малки усти около подножието на дънера. Това беше дървото лешояд, разпространено из североизточните блата и докарано оттам с безброй трудности. Говореше се, че било много уязвимо от огън, но Барънт не разполагаше с нищо, за да го запали.

Стиснал меча си с две ръце, той посече лианите; на тяхно място изникнаха нови. С трескави усилия се мъчеше да не позволи на филизите да го обкръжат. Ръцете му вече тегнеха от умора, а дървото се възстановяваше по-бързо, отколкото Барънт успяваше да го сече. Не виждаше начин да го унищожи.

Единствената му надежда беше в тромавото движение на клоните. Не бяха чак толкова бавни, ала не можеха да се мерят с човешките мускули. Барънт отскочи от ъгъла, към който го изтикваха пълзящите лиани. На двадесетина метра от него се търкаляше полузаровен в пясъка меч. Барънт се хвърли към него и дочу откъм публиката предупредителни крясъци. Усети, че около крака му се омотава лиана.