Лусиъс Шепард: Огнена зона Емералд

— Не е ли странно, войнико? — рече ГЛАСЪТ право в ухото на Куин. — Вървиш си безгрижно с твоя защитен костюм и се чувстваш в безопасност и… бам! Ето че се въргаляш по земята и всичко те боли. Трябва да признаеш, обаче, че костюмът си го бива. Доколкото си спомням, няма оцелели от среща с пехотна мина. Ти сигурно ще си първият.

Куин разтърси глава за да си проясни мислите. Нещо в шлемофона изтрака, което хич не беше на добре. Съмняваше се, дали връзките с компютъра в раницата са оцелели след взрива. Но по-важното е, че може да ходи. Гласът в ухото му звучеше малко налудничаво и Куин си помисли, че няма да е зле, ако потърси прикритие. Опита се да включи компютъра — излизаше само холографската карта на района. На визьорният дисплей той беше като малка червена точка, насред лабиринт от разнородна зеленина — близо единадесет мили от границата с Бразилия навътре в Гватемала, почти в сърцето на дъждовната гора Петен, на източния край на Огнена зона Емералд.

— Чуваш ли ме, войнико?

Куин приседна и изпъшка от острата болка в краката. Не изпитваше нито страх, нито паника. Макар едва на двадесет и една, това беше неговият втори поход в Гватемала и вече бе привикнал с трудните ситуации. Пък и едва ли това е най-лошото място, в което би могъл да попадне човек. Само допреди две години Емералд беше нещо като изпитателен полигон за кубинските партизански отряди, но след преместването на съюзническите артилерийски установки на запад, врагът на свой ред измести лагерите си на север и с изключение на отделни разузнавателни патрули като този на Куин Огнената зона беше пуста.

— Няма смисъл да се преструваш на умрял, мой човек. Само след петнадесет минути ще сме при теб с момчетата и тогава ще ни запееш.

Петнадесет минути. По дяволите! Куин си помисли, че ако заговори гласът, може би ще успее да го забави.

— Ами вие кои сте бе, хора? — попита той.

— Казвам се Матис. От Специалните части, бях на служба в Първи пехотен. Но както се казва, видях светлина в края на тунела и зарязах службата. Ами ти бе, човече? Имаш ли си именце?

— Куин. Едуард Куин — той вдигна визьора и огледа критично обгорения защитен костюм. Под разкъсаното външно покритие прозираше смачканата силиконова мрежа. Куин се огледа за автомата. Кабелът, който го свързваше с компютъра беше прекъснат, най-вероятно от шрапнел от мината, и оръжието не се виждаше никъде наоколо. — Да си виждал някой от моите хора?

Тишина изпълнена с радиопращене.

— Май имам да ти съобщя лоша вест, Куин Едуард. — Изглежда, че твоите приятелчета са ги пречукали партизаните.

Въпреки дистанцията Куин почувства, че гласът лъже. Той огледа околния терен. Седеше в края на малка полянка, с надвиснали отгоре клони на дървената като в катедрала. Около него се издигаха папрати, тук-там през гъстите листа проникваха ярки снопове светлина и в тях плуваха най-различни по размери предмети. От три страни поляната беше преградена от гъста джунгла, но на изток тя се отваряше към просторна, мътнозелена водна площ, насред която само на стотина метра от него се виждаше обрасъл в дървета остров. Само да си намери автомата — островът изглеждаше подходящо укритие. После няколко дена почивка и ще е готов за дългия преход, който го чака.

— Тия момчета май не ти бяха много големи приятели — обади се Матис. — Зарязаха те още щом стъпи на мината и се просна като печена мръвка.

Трябваше да се съгласи, че в това гласът бе прав. Изглежда останалите бяха попрекалили със стимулиращите ампули, за да може човек да разчита на тях. Най-вероятно са го зарязали за да не го носят.

— Е, значи заслужили са си съдбата — продължи Матис. — А ти, момче, си с късмет. Иначе току виж беше зърнал светлината.

— Това пък какво значи? — Куин бръкна в кутията и извади две стимулиращи ампули — като мънички сребристи патрони на дланта му.

— Светлината е божествена по тия места, войнико. Седнеш ли под някой сноп лъчи и тя ще проникне до дъното на душата ти и ще те пречисти от всякаква неистина.

— Сериозно? — отвърна малко объркан Куин.

— Напомняш ми за моя лейтенант — рече Матис. — Все ми викаше: „Ти си луд, старче“, а аз му отвръщах: „Не съм обикновен луд, сър. Аз съм луд, срещнал Христос“. И после му разказвах за това, какво съм научил от светлината и за божието царство, което ще построим на Земята. Място, където човек ще живее сред чистота. Без машини и замърсяване. Казвах му, че ще трябва да се научим да ловуваме с ножове и да проследяваме плячката по миризмата.