Лусиъс Шепард: Огнена зона Емералд

— И къде си се скрил, Куин Едуард? — разнесе се подигравателния глас на Матис. — Къде си се напъхал?

Куин огледа брега. Храстите отсреща тънеха в сянка. Слънцето беше закрито от облаци. Опита се да мисли за нещо приятно, но не можа да се сети за какво. Облиза устни и мъчително преглътна. Охладителят на костюма едвам работеше.

Изведнъж в края на гората нещо помръдна, после от храстите излезе мъж в камуфлажна униформа и автомат със сгъваем приклад… стар модел — АР-18. Той тихо навлезе във водата и заплува към острова. Куин насочи оптическия прицел и огледа мъжа — имаше дълги до раменете черни коси, лицето му беше насечено от резки черти. Куин търпеливо зачака останалите. Но друг не се появи и Куин осъзна, че Матис просто го подлага на изпитание, за да види колко струва.

— Назад! — извика заплашително той. Но мъжът продължи. Куин се зачуди за въздействието, което Матис имаше върху своите хора. Този човек знаеше, че ще умре. Може би просто се беше надъхал с ендорфини и не му пукаше. Или пък Кралицата му беше внушила сладки представи за отвъдния живот. Куин не искаше да го убива, но нямаше друг избор. Вгледа се за последен път в изкривените от ужас очи на войника и после натисна спусъка.

Гранатата излетя със свистене и мъжът в езерото избухна в огнен облак сред гейзер от водна пара. Уплашено закрещяха маймуни, от клоните на дърветата литнаха птици. Над езерото се разстла димна завеса, не след дълго на повърхността изплуваха чифт крака сред кърваво петно. Куин почувства, че му призлява.

— Боже, на какви неща ви учат в училище — обади се Матис.

Разярен, Куин изстреля три гранати към джунглата.

— Неточен мерник, Куин Едуард.

— Каква гадина си само! Да изпратиш момчето на смърт!

— И тоя път не позна! Изпратих го защото го обичам. От четири години сме заедно в пущинака, но напоследък нервите започнаха да му изневеряват. Ти му направи услуга, Куин… и нека вечно да свети! Е добре, човече! Искаш да си играем на бам-бам — ще го получиш! Но останеш ли още малко там и току виж Кралицата свършила работата вместо мен. Хич не обича да й навлизат в територията. Направо пощурява. Кожичката ще ти одере!

Смехът на Матис премина в истеричен писък, който говорителите в шлемофона почти не успяха да предадат. Но Куин вече не го слушаше. Той не откъсваше хипнотизиран поглед от бавно носещите се по повърхността на езерото крака, сред мътночервеното петно, и сякаш той самият потъваше в това мътно, кърваво петно.

По здрач, когато над езерото се спусна гъста мъгла, Куин се надигна уморено и се отправи да търси някое безопасно местенце, където да прекара нощта. Не след дълго пред него се изправи огромно дърво с толкова гъста корона, че би могъл без никакъв труд да се скрие в нея. Куин смръкна от поредната ампула за да прогони умората и болката, после се изкатери и се нагласи удобно.

Мракът се спусна, мъглата се сгъсти още и скри луната и звездите. Куин се втренчи в тъмнината, прекалено изтощен за да заспи. После, с надеждата че това ще му помогне, счупи още една ампула. Вълната го блъсна, отново започна да различава очертания в гъстия мрак и да чува и най-слабия шум. Нищо подозрително.

Никаква следа от Кралицата.

Замисли се, как ли Матис е стигнал до тази странна фантазия. Дали наистина я вижда? Сигурно си я представя русокоса, с къса пола от тигрова кожа — като приятелката на Тарзан.

Откъм езерото крякаха жаби, щурци свиреха в тревата, познатите звуци му напомниха за дома. Постепенно се унесе в сладки спомени от детството… тате… църквата… всичко се обърка, сля се в един странен сън, в който се преплитаха истински и измислени събития. В един миг му се стори, че към него се прокрадва някаква сянка, но колкото повече се взираше в нея, толкова по-нереална му се струваше тя. Накрая сянката се сля с образите от съня и той изгуби връзка с околния свят.

Рано призори Куин счупи поредната ампула и после се отправи да изследва острова. Пристъпваше внимателно по мократа трева, която в мъглата сякаш се сливаше с небето. Не се съмняваше, че днес Матис ще опита да го довърши. Матис едва ли ще понесе факта, че е останал невредим след нощта на острова, че Кралицата го закриля. Най-добре ще е ако успее да го предизвика, да го изкара извън нерви, да го накара да сгреши.

Островът беше дълъг близо стотина метра и широк не повече от тридесет. На единия край завършваше с мъничка скала и — като се изключи поляната около голямото дърво — целият беше обрасъл с гъсти шубраци. Скалистия край бе достатъчно висок да затрудни атакуващите, но в останалите райони Куин постави мини и осветителни ракети, като ги свърза с тънки, почти невидими нишки, които опъна между храстите.