Лусиъс Шепард: Огнена зона Емералд

— Добре де. Какво има?

— Време е — Матис се задъхваше от ярост. — Кралицата ми каза, че е дошло време да й докажа колко струвам. Идвам да те убия, човече!

Впил поглед в отсрещния бряг Куин сякаш предчувстваше какво ще последва. Но той само разтърси глава и извика в отговор:

— Чакам те, задник такъв!

Към обед слънцето се превърна в огромна, нажежена до бяло огнена топка и в нетърпимо ярката светлина джунглата придоби ливидна, почти избеляла оцветка. Куин отваряше една след друга ампулите и чакаше. Главата му беше натежала, мислите му сякаш се бяха свили на топка. Малко след като счупи поредната ампула откъм брега откриха спорадичен огън — изглежда искаха да му отвлекат вниманието. Куршумите шибаха храстите около него. Куин бързо определи ритъма на откосите и в едно кратко затишие надигна глава и се огледа. От различни посоки към острова се приближаваха четирима дългокоси, брадясали мъжаги. Бяха нагазили почти до пояс в езерото. Куин успя да свали двама преди да го притиснат с яростен огън. Той изчака следващото затишие, надигна се и мигновено покоси другите двама. Единият със сигурност бе убит на място, другият най-вероятно се отърва само с раняване. Този път противникът стреляше точно по него. По главата му се посипаха накъсани листа. Някъде наблизо капеше вода.

Стрелбата спря.

Куин лежеше неподвижно, заслушан. Никакъв шум. Освен капките вода. Откъде ли се чуваха? Не беше чак толкова близо до езерото. Той надигна глава, обхванат от лошо предчувствие … и извика от изненада.

Само на четири метра от него, над водата се бе изправил едър мъж, с мокра коса и брада. Приличаше на някакъв тайнствен подводен обитател — може би на свирепият цар на езерото. Имаше хлътнали бузи и огромни блестящи очи, а в ръката си стискаше нож с назъбено острие. Гледаше право в Куин. Дрехите бяха залепнали по тялото му, на корема се очертаваше голямо кърваво петно. Той размърда устни, мъчейки се да каже нещо.

— Божичко… лайнарска работа — произнесе объркано мъжът после се олюля. Ръката с ножа се вдигна и мъжът се хвърли към Куин.

Куин го посрещна с яростен откос. Една яркочервена звезда цъфна на челото на нападателя. Той се стовари тромаво върху Куин, прикривайки с тяло дулото на автомата, който продължаваше да гърми приглушено. Мокрите му коси се залепиха за визьора на каската, тялото му продължаваше да потръпва от изстрелите.

Две експлозии съвсем наблизо.

Куин избута тялото настрани, изпълзя пъргаво към съседния храст и пътьом счупи една ампула. От другия край на острова се разнесе уплашен вик и заедно с него във въздуха се издигна огнен стълб. Куин набързо пресметна убитите — девет, с този, който изскочи от водата. Значи отвличащия огън е дело на Матис. Дали му бяха останали още хора?

Той пропълзя по-навътре под храста. Стимулантът гореше в душата му с ярък пламък, сякаш вътре се раждаше друг човек, изкован от ярост. Гъстата трева се заплиташе в защитното стъкло и Куин за малко да не забележи обувката — стара, изгнила обувка, с изсушени лиани вместо връзки. Само на пет крачки пред него, зад следващия храсталак. Обувката помръдна и Куин видя, че в нея е затъкнат тъмнозелен военен клин.

Автоматът беше притиснат под него, едва ли ще успее да го извади навреме. Но мъжът очевидно не подозираше за близостта на Куин, той продължаваше да се оглежда наоколо. Куин вдигна оръжието и се прицели в крака, точно над обувката. После превключи на автоматичен и натисна спусъка. От дулото изригна огън, Куин завъртя автомата вляво и дясно от набелязаната цел.

От откъснатия крак бликна кръв и гората бе огласена от ужасяващ рев. Мъжът се стовари на земята. Куин пусна няколко куршума в тялото и ревът утихна.

Обувката остана на мястото, където я бе зърнал, от нея стърчеше пречупена, окървавена кост.

Куин отпусна глава в прохладната почва. Лежеше неподвижно, изтощен докрай. Сякаш времето бе спряло и го бе заровило под грамада от натежали секунди. Малко черно бръмбарче се изкачи пъргаво по каската и го загледа през визьора, като мърдаше неспокойно с мустачки.

— Куин Едуард? — прошепна в ухото му Матис.

Куин вдигна глава — бръмбарът падна.

— Изтрепа ги всичките, нали?

Куин бавно запълзя назад, към наблюдателния пост.

— Довечера, Куин Едуард. Ще видиш блясъка на моя нож… и после сбогом — Матис се изсмя дрезгаво. — Защото тя иска мен, човече. Ей сега ми го каза. Каза ми, че довечера ще спечеля.

Куин прекара следобеда в прочистване на острова от мъртъвците. Работата беше неприятна, но още по-неприятно му бе да ги гледа наоколо. Едва след като свърши си позволи да отвори една ампула. Сноповете на проникващото през короните на дърветата слънце отново станаха ярки като лазерни лъчи. Светлината им сякаш предаваше реалност на представата му за Кралицата. Струваше му се, че с всеки изминат миг се доближава все повече до нея. Виждаше я навсякъде — в мъглата, сенките, дори в гъстите шубраци наоколо. Всичко отразяваше нейния характер — тайнствена, примамлива, изпълнена с благородни мисли. Чувствена, любвеобилна — сближаването с нея бе като истинската любов — вечна и незабравима. Красива и… силна. Нищо общо с налудничавите представи на онзи маниак Матис.