Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Коя сте вие? Какво правите тук вътре? Аз съм капитан Родригес. Търсим…

— Точно навреме идвате, капитане. — Тя сграбчи ръката му. — Двете ми малки момчета имат тиф. Трябва да ги заведа на лекар. Трябва да ми помогнете.

— Тиф?

— Да — Меган до дърпаше за ръката. — Ужасно е. Те горят. Покрити са с рани и са много зле. Нека влязат вашите хора и ми помогнат да ги заведем до…

— Сеньора! Вие сте луда. Това е силно заразно.

— Няма значение. Те се нуждаят от помощта ви. Може да умрат.

Тя го дърпаше за ръката.

— Пуснете ме.

— Не може да ме оставите. Какво да правя?

— Върнете се вътре и стойте там, докато съобщим на полицията да ви изпратят линейка или лекар.

— Но…

— Това е заповед, сеньора. Влизайте вътре.

Той извика:

— Сержант, тръгваме оттук.

Меган затвори вратата и се облегна на нея изтощена. Хайме я гледаше с огромна изненада.

— Боже мой, това беше великолепно. Къде се научихте да лъжете така?

Меган се обърна към него и въздъхна.

— Когато бях в сиропиталището, трябваше да се науча да се защитавам. Надявам се, че Бог ще ми прости.

— Да можех да видя изражението на лицето на капитана. — Хайме избухна в смях. — Тиф! Исусе Христе! — Той видя изражението на Меган. — Извинете ме, сестро.

Отвън се чуваше как войниците прибират палатките си и потеглят. След като си бяха отишли, Хайме каза:

— Скоро полицията ще бъде тук. Във всеки случай, имаме среща в Логроньо.

Петнадесет минути, след като войниците си бяха тръгнали, Хайме каза:

— Най-добре е да тръгваме сега. — Той се обърна към Феликс. — Погрижи се да вземеш нещо от града. За предпочитане е затворена кола.

Феликс се ухили.

— Няма проблеми.

След половин час те пътуваха на изток в очукана сива кола.

За изненада на Меган, Феликс и Ампаро бяха на задната седалка, а тя пътуваше до Хайме. Той я погледна ухилен.

— Значи тиф — каза той и избухна в смях.

Меган се усмихна:

— Той наистина бързаше да се махне, нали?

— Казахте, че сте била в сиропиталище, сестро?

— Да.

— Къде?

— В Авила.

— Не приличате на испанка.

— Казвали са ми това.

— В сиропиталището трябва да е било ад за вас.

Тя бе изненадана от неочаквания интерес от негова страна.

— Би могло да бъде — каза тя. — Но не беше.

„Не бих позволила да бъде“ — помисли тя.

— Имате ли представа кои са били родителите ви?

Меган си припомни фантазиите.

— О, да. Баща ми беше смел англичанин, който караше линейка при лоялистите през Испанската гражданска война. Майка ми бе убита при едно сражение и аз бях оставена на входа на една селска къща. — Меган сви рамене. — Или баща ми беше чуждестранен принц, който имаше връзка с едно селско момиче, което ме изостави, за да избегне скандала.

Хайме я погледна, без да каже нищо.

— Аз… — Тя спря рязко. — Не зная кои са родителите ми.

Продължиха известно време в мълчание.

— Колко време прекарахте зад стените на манастира?

— Около петнадесет години.

Хайме беше удивен.

— Господи! — Побърза да прибави той. — Моля да ме извините, сестро, но имам чувството, че разговарям с човек от друга планета. Вие нямаше представа какво се е случило в света през последните петнадесет години.

— Сигурна съм, че каквото и да се е случило, е временно. Ще се промени отново.

— Още ли искате да се върнете в манастира?

Въпросът изненада Меган.

— Разбира се.

— Но защо? Има толкова неща, които губите, когато сте зад стените. Имаме музика и поезия. Испания е дала на света Сервантес и Пикасо, Лорка, Писаро, Де Сото, Кортес. Това е вълшебна страна.

В този човек имаше изненадваща мекота, топъл огън. Неочаквано Хайме каза:

— Съжалявам, че исках да ви изоставим по-рано. Не беше нищо лично. Имал съм лоши преживявания с вашата църква.

— Трудно е да се повярва.

— Повярвайте ми — гласът му бе изпълнен с горчивина.

В паметта му беше ярък споменът за сеещите смърт експлозии на къщи, статуи и улици в Гуерника. Още чуваше виенето на бомбите, което се сливаше с крясъците на безпомощните жертви, разкъсвани на части… Единственото убежище бе църквата.

„Свещениците са затворили църквата. Не ни пускат вътре.“

И смъртоносната градушка от куршуми, която бе убила майка му, баща му и сестрите му.

„Не, не куршумите — помисли Хайме. — Църквата.“

— Вашата църква подкрепяше Франко и позволи да бъдат сторени нечувани неща на невинното цивилно население.

— Сигурна съм, че църквата е протестирала — каза Меган.