Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Не. Едва когато фалангистите започнаха да изнасилват монахини, когато започнаха да палят църкви и да убиват свещеници, папата скъса отношенията си с Франко. Но това не върна живота на майка ми, баща ми и сестрите ми.

Яростта в гласа му бе застрашителна.

— Съжалявам. Но това е било отдавна. Войната е свършила.

— Не. За нас не е свършила. Правителството все още не ни разрешава да развяваме знамето на баските, да празнуваме националните си празници или да говорим на собствения си език. Не, сестро. Ние сме още потиснати. Ще продължаваме да се борим, докато не извоюваме независимостта си. В Испания има половин милион баски и още сто и петдесет хиляди във Франция. Искаме своята независимост, но вашият Бог е твърде зает, за да ни помогне.

Меган каза искрено:

— Бог не може да взема страна, защото е във всички нас. Ние всички сме част от него и когато се опитваме да го унищожим, ние унищожаваме себе си.

За нейна изненада, Хайме се усмихна.

— Много си приличаме, сестро, вие и аз.

— Така ли?

— Може да вярваме в различни неща, но вярваме страстно. Повечето от хората изживяват живота си, без да се вълнуват сериозно от нищо. Вие посвещавате живота си на Бога. Аз посвещавам живота си на моята кауза. Ние се вълнуваме.

Меган си помисли:

„Наистина ли се вълнувам достатъчно? Ако е така, защо ми е приятно да бъда с този човек? Би трябвало да мисля само за връщането си в манастира. — У Хайме Миро имаше сила, която бе като магнит. — Като Манолете ли е той? Рискувайки живота си и подлагайки се на рискове, защото няма какво да губи?“

— Какво ще сторят с вас, ако войниците ви хванат? — попита Меган.

— Ще ме екзекутират. — Каза го с толкова обикновен тон, че тя помисли, че не е разбрала.

— Не се ли страхувате?

— Разбира се, че се страхувам. Всички се страхуваме. Никой от нас не иска да умре, сестро. Всички ще се срещнем с вашия Бог достатъчно скоро. Не ни се иска да избързваме.

— Такива ужасни неща ли сте сторили?

— Зависи от гледната точка. Разликата между патриота и бунтовника зависи от това кой е в момента на власт. Правителството ни нарича терористи. Ние наричаме себе си борци за свобода. Жан Жак Русо е казал, че свободата е възможността да избираме нашите собствени вериги. Аз искам тази свобода. — Той я погледна за момент. — Но вие не е нужно да се интересувате толкова от тези неща, нали? Щом се върнете в манастира, външният свят няма да ви вълнува.

„Така ли беше? — Връщането отново всред света бе обърнало живота й наопаки. Беше ли се отказала от свободата си? Искаше толкова много да знае, имаше толкова много да учи. Чувстваше се като художник пред чисто платно, на когото предстоеше да скицира нов живот. — Ако се върна в манастира — помисли тя, — отново ще бъда изолирана от живота. — И още докато си мислеше това, се ужаси от думата ако. — Когато се върна — поправи се тя бързо. — Разбира се, че се връщам. Няма къде другаде да отида.“

През нощта се установиха на лагер в гората. Хайме каза:

— Намираме се на около тридесет мили от Логроньо и до два дни не се предвижда среща с другите. Ще бъде по-безопасно да продължим да се движим дотогава. Така че утре ще се отправим към Виториа. На следващия ден ще бъдем в Логроньо и само няколко часа след това, сестро, вие ще бъдете в манастира в Мендавиа.

„Завинаги“ — помисли си Меган.

— Ще се оправите ли? — попита тя.

— За моята душа ли се безпокоите, сестро, или за тялото ми?

Меган почувства, че се изчервява.

— Нищо няма да ми се случи. Ще отида във Франция за известно време.

— Ще се моля за вас — каза му Меган.

— Благодаря ви — каза той мрачно. — Ще си представям как се молите за мен и ще се чувствам по-сигурно. Сега поспете малко.

Когато Меган се обърна, за да легне, срещна погледа на Ампаро на отсрещния край на поляната. Той излъчваше явна омраза.

„Никой няма да ми го отнеме. Никой!“

Рано на другата сутрин те стигнаха покрайнините на Нанкларес, малко селце на запад от Виториа. Видяха една бензиностанция с гараж, в който механик поправяше кола. Влязоха вътре.

— Добър ден — каза механикът. — Какъв е проблемът?

— Ако знаех — отговори Хайме, — щях сам да я оправя и да искам пари за това. Тази кола е безполезна като муле. Ломоти като бабичка и няма мощност.

— Прилича на жена ми — ухили се механикът. — Мисля, че имате проблем с карбуратора, сеньор.

Хайме сви рамене.

— Не разбирам нищо от коли. Това, което знам обаче, е, че утре имам много важна среща в Мадрид. Може ли да я поправите днес следобяд?