Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Механикът каза:

— Имам две поръчки преди вас, сеньор, но… — Той остави края на изречението да увисне във въздуха.

— С радост ще ви платя двойно.

Лицето на механика светна.

— Добре ли ще бъде за два часа?

— Чудесно. Ще хапнем нещо и ще се върнем в два.

Хайме се обърна към другите, които слушаха разговора с учудване:

— Имаме късмет. Този човек ще ни оправи колата. Да отиваме да ядем.

Излязоха от колата и последваха Хайме по улицата.

— Два часа — каза механикът.

— Два часа.

Когато се отдалечиха, Феликс каза:

— Какво правиш? На колата й няма нищо.

„Освен че полицията вече я търси — помисли Меган. — Но те ще търсят на шосето, не в гараж. Това е хитър начин да се отървем от нея.“

— До два часа ще сме си отишли, нали? — попита Меган.

Хайме я погледна и се ухили.

— Имам телефонен разговор. Почакайте тук.

Ампаро го хвана за ръка.

— Ще дойда с теб.

Меган и Феликс ги видяха да се отдалечават. Феликс погледна Меган и й каза:

— Вие и Хайме се разбирате добре, нали?

— Да — отговори тя и почувства стеснение.

— Той е труден човек. Но е с голямо достойнство и смелост. Има голямо чувство за отговорност. Няма друг като него. Казах ли ви как спаси живота ми, сестро?

— Не, бих искала да чуя.

— Преди няколко месеца правителството екзекутира шестима борци за свобода. За отмъщение Хайме реши да взриви язовира при Пуенте ла Рейна, на юг от Памплона. В града имаше щаб на армията. Влязохме през нощта, но някой ни беше издал на Групата за специални операции и хората на Акока хванаха трима от нас. Бяхме осъдени на смърт. Цяла армия би била нужна, за да се нападне затвора, но Хайме измисли начин. Той освободи биковете в Памплона и в суматохата успя да измъкне двама от нас. Третият бе пребит до смърт от хората на Акока. Да, сестро, Хайме Миро е много специален човек.

Когато Хайме и Ампаро се върнаха, Феликс попита:

— Какво става?

— Ще ни вземат приятели. Ще ни закарат до Виториа. След половин час се появи камион, покрит с брезент.

— Добре дошли — каза весело шофьорът. — Скачайте вътре.

— Благодаря ти, приятелю.

— За мен е удоволствие да ви помогна, сеньор. Добре е, че позвънихте. Проклетите войници гъмжат навсякъде като бълхи. Опасно е за вас и приятелите ви да сте на открито.

Качиха се отзад на камиона и той потегли на североизток.

— Къде ще отседнете? — попита шофьорът.

— При приятели — каза Хайме. Меган си помисли:

„Няма доверие на никого. Дори и на някого, който му помага. Но как би могъл? Животът му е в опасност.“

Помисли си колко ужасно трябва да е за Хайме да живее под тази сянка, бягайки от полицията и армията. И всичко това, защото вярваше в един идеал толкова много, че желаеше да умре за него. Какво бе казал? „Разликата между патриота и бунтовника зависи от това кой е в момента на власт.“

Пътуването беше приятно. Тънкият брезент на камиона създаваше чувство за сигурност. Меган си даде сметка колко страх бе изпитвала, докато се движеха през откритото поле, знаейки че ги преследват.

„А Хайме живее в такова напрежение непрекъснато. Колко е силен.“

Говореха си с Хайме и разговорът течеше леко, сякаш винаги са се познавали. Ампаро Хирон седеше, слушайки ги, без да каже нищо, с безизразно лице.

— Когато бях момче — каза Хайме на Меган, — исках да стана астроном.

Меган полюбопитства.

— Кое ви накара да…

— Бях видял майка ми, баща ми и сестрите ми застреляни, как убиват приятелите ми и не можех да понеса това, което ставаше на тази кървава земя. За мен звездите бяха избавление. Те бяха на милиони светлинни години. Мечтаех някой ден да отида на тях, бягайки от тази ужасна планета.

Тя го гледаше мълчаливо.

— Но не може да се избяга, нали? В крайна сметка всички трябва да поемем отговорността си. Затова се върнах на земята. По-рано мислех, че една личност няма значение. Но сега зная, че това не е вярно. Своята роля са изиграли Исус, Мохамед, Ганди, Айнщайн, Чърчил. — Той се усмихна кисело. — Не ме разбирайте погрешно, сестро. Не се сравнявам с никого от тях. Но посвоему аз правя това, което мога. Мисля, че всички трябва да правим това, което можем.

Меган си мислеше дали думите му съдържаха определен смисъл и за нея.

— След като изоставих звездите, следвах инженерство. Научих се да строя здания. Сега ги взривявам. Иронията е, че някои от зданията, които взривявам, са строени от мен.

На свечеряване стигнаха Виториа.

— Къде да ви заведа? — попита шофьорът.