Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Меган знаеше, че „алтернатива“ е наградата, която се дава само на първокласни матадори.

— Тези, които ще видим днес, ще бъдат в наети костюми, вместо в инкрустираните със злато костюми на майсторите. Ще се борят срещу бикове с опасни, изпилени рога, с които професионалистите отказват да се борят.

— Защо го правят?

Феликс сви рамене.

— Гладът е по-болезнен от рогата.

Хайме се върна с четири билета.

— Всичко е наред. Да влизаме.

Меган усети нарастващо вълнение.

Приближавайки се до входа на огромната арена, минаха покрай залепен на стената афиш. Меган спря и се втренчи в него.

— Погледнете!

Имаше снимка на Хайме Миро и под нея:

ИЗДИРВАН ЗА УБИЙСТВО

ХАЙМЕ МИРО

НАГРАДА ЕДИН МИЛИОН ПЕСЕТИ ЗА ЗАЛАВЯНЕТО МУ ЖИВ ИЛИ МЪРТЪВ

Изведнъж Меган се върна към отрезвяващата мисъл за това с какъв човек пътува — терорист, който държеше живота й в ръцете си.

Хайме започва да разглежда снимката. Безразсъдно си свали шапката и тъмните очила и застана пред собствения си портрет.

— Доста си прилича с мен.

Той свали афиша от стената, сгъна го и го сложи в джоба си.

— Какъв смисъл има това? — каза Ампаро. — Сигурно са поставили стотици афиши.

Хайме се ухили.

— Специално този ще ни донесе богатство, скъпа. Той отново си сложи шапката и очилата. „Каква странна забележка“ — помисли си Меган.

Не можеше да не се възхищава от хладнокръвието му. Той излъчваше увереност, която й действаше успокоително.

„Войниците никога няма да го хванат“ — помисли тя.

— Да влизаме.

Зданието имаше дванадесет широки входа. Червените железни врати, всяка номерирана, бяха широко отворени. Вътре имаше сергии с кока-кола и бира, а до тях — малки тоалетни кабинки. Местата за публиката бяха разделени на секции, като всяка секция и всяко място имаха номера. Редовете от каменни пейки оформяха затворен кръг, в центъра на който бе разположена голяма арена, покрита с пясък. Навсякъде имаше реклами: BONCO CENTRAL… BOUTIQUE CALZADOS… SCHWEPPES… RADIO POPULAR…

Хайме бе купил билети за сенчестата страна и когато седнаха на каменните пейки, Меган започна да се оглежда учудена. Съвсем не бе това, което си беше представяла. Като малка бе виждала романтични цветни снимки на арената в Мадрид, огромна и натруфена.

Тази приличаше на фалшив пръстен. Арената се изпълваше бързо със зрители.

Прозвуча тръба. Борбите започнаха.

Меган се надвеси напред с широко отворени очи. На арената изскочи огромен бик и един матадор излезе иззад малка дървена преграда и започна да дразни животното.

— Следващите са пикадорите — каза възбудено Меган.

Хайме Миро я погледна с учудване. Беше се опасявал, че борбата ще й подейства зле и това ще привлече вниманието към тях. Вместо това изглеждаше, че тя се забавлява чудесно.

„Странно“ — помисли той.

Към бика се приближаваше пикадор, който яздеше кон, покрит с тежко одеяло. Бикът наведе глава и се впусна към коня. Когато зарови рогата си в одеялото, пикадорът заби в рамото му двуметрово копие.

Меган наблюдаваше очарована.

— Той прави това, за да отслаби вратните мускули на бика — обясни тя, спомняйки си любимите книги, които бе чела някога.

Феликс Карпио примигна с изненада.

— Така е, сестро.

Меган наблюдаваше как в рамената на бика се забиваха малките копия, украсени с пъстроцветни ленти.

Сега бе ред на матадора. Той излезе на арената, държейки сабя, увита в червен плащ. Бикът се обърна и тръгна в атака.

Меган все повече се вълнуваше.

— Сега той ще направи своите ходове — каза тя. — Първо pase veronica, след това media veronica и накрая rebolera.

— Сестро… къде научихте всичко това?

Без да се замисля, Меган отговори:

— Баща ми беше бикоборец. Вижте!

Действието ставаше толкова бързо, че Меган едва успяваше да го следи. Подлуденият бик продължаваше да напада матадора и всеки път, когато го приближаваше, матадорът размахваше своя червен плащ встрани и бикът връхлиташе върху него. Меган попита:

— Какво става, ако бикоборецът бъде ранен?

Хайме сви рамене.

— На място като това градският бръснар го закарва в обора и го зашива.

Бикът нападна отново и пак матадорът отскочи от пътя му. Тълпата го освирка. Феликс Карпио каза с извинителен тон:

— Съжалявам, че борбата не е по-добра, сестро. Би трябвало да видите големите бикоборци. Виждал съм Маполете, Ел Кордобес и Ордонес. Те направиха борбите с бикове незабравимо зрелище.

— Чела съм за тях — каза Меган.

Феликс попита: