Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— И за това ви е необходима датата, на която е била доведена тук?

Той каза със словоохотлив тон:

— Това е необходимо, за да имам доказателство, че тя е лицето, за което мисля. Баща й почина и остави малко наследство. Бих искал тя да го получи.

Старата жена кимна.

— Разбирам.

Тъкър извади пачка банкноти от джоба си.

— И за да покажа, че оценявам безпокойството, което ви създавам, бих желал да даря сто долара за вашето сиропиталище.

Тя гледаше пачката банкноти с колебливо изражение на лицето. Той отдели още една банкнота.

— Двеста.

Тя се намръщи.

— Добре. Шетстотин.

Мерседес Анхелес засия.

— Много щедро е от ваша страна, сеньор. Ще отида да взема папката.

„Направих го — помисли той, ликувайки. — Господи, получи се! Тя е откраднала за себе си Скот Индъстриз. Ако не бях аз, щеше да се измъкне.“

Когато представи доказателствата, Елън Скот няма да може да ги обори. Самолетната катастрофа е станала на първи октомври. Меган е била в болница десет дни. Така че би трябвало да бъде доведена в сиропиталището около единадесети октомври.

Мерседес Анхелес се върна в канцеларията, държейки папка.

— Открих я — каза тя гордо.

Алън Тъкър едва се сдържа да не я грабне от ръцете й.

— Може ли да я погледна? — попита той учтиво.

— Разбира се. Бяхте толкова щедър. — Тя се намръщи. — Надявам се, че няма да споменете за това на никого. Въобще не би трябвало да правя това.

— Това ще бъде наша тайна, сеньора.

Тя му подаде папката.

Тъкър пое дълбоко дъх и я отвори. Най-отгоре пишеше:

„Меган. Бебе от женски пол. Родители неизвестни.“ И след това датата. Но имаше някаква грешка.

— Тук пише, че Меган е била доведена на четиринадесети юни 1948 година.

— Да, сеньор.

— Това е невъзможно! — Той почти крещеше. „Самолетната катастрофа е станала на първи октомври, четири месеца по-късно.“

Лицето й изразяваше учудване.

— Невъзможно, сеньор? Не разбирам.

— Кой… кой води това деловодство?

— Аз. Когато оставят тук дете, аз записвам датата и информацията, която ми се дава.

Мечтата рухваше.

— Възможно ли е да сте направили грешка? По отношение на датата, искам да кажа… възможно ли е да е било десети или единадесети октомври?

— Сеньор — каза тя с възмущение. — Аз правя разлика между четиринадесети юни и единадесети октомври.

Свърши се. Бе изградил мечта върху твърде нестабилна основа. Значи Патриша Скот наистина бе загинала в самолетната катастрофа. Това, че Елън Скот търсеше момиче, родено приблизително по същото време, бе съвпадение.

Алън Тъкър се надигна тежко и каза:

— Благодаря ви, сеньора.

— Няма нищо, сеньор.

Тя го изпрати с поглед. Беше толкова симпатичен млад човек. И толкова щедър. С неговите петстотин долара щяха да купят толкова много неща за сиропиталището.

Както и с чека от сто хиляди долара, изпратен от добрата дама, която бе телефонирала от Ню Йорк.

„Единадесети октомври стана наистина щастлив ден за нашето сиропиталище. Благодаря ти, Господи.“

Алън Тъкър докладваше.

— Все още няма сериозни новини, мисис Скот. Говори се, че се движат на север. Доколкото знам, момичето е в безопасност.

„Тонът на гласа му се е променил напълно — помисли Елън Скот. — Заплахата е отминала. Значи е посетил сиропиталището. Отново е станал наш служител. Е, след като открие Патриша, това също ще се промени.“

— Докладвайте утре пак.

— Да, мисис Скот.

— Запази ме, о Боже, защото в теб намирам своето упование. Ти си моят Бог. Далеч от теб за мен няма нищо добро. Обичам те, о, Господи. Ти си моята сила. Господ е моята скала и крепост, и спасител…

Сестра Меган погледна нагоре и видя Феликс Карпио, който я наблюдаваше със загрижено изражение на лицето.

„Тя наистина е уплашена“ — помисли той.

Откакто бяха започнали пътуването, той бе забелязал нейното дълбоко вълнение.

„Разбира се. Съвсем естествено е. Била е заключена в манастир за Бог знае колко години и сега изведнъж е хвърлена в един странен и ужасяващ свят. Ще трябва да бъдем много нежни с бедното момиче.“

Сестра Меган бе наистина уплашена. Молеше се силно, откакто бе напуснала манастира.

„Прости ми, Господи, че ми харесва вълнението от това, което става с мен и зная, че е грях от моя страна.“

Но независимо колко силно се молеше, сестра Меган не можеше да не си мисли: „Не помня кога съм прекарвала така добре.“

Това бе най-чудното приключение, което бе преживявала някога. В сиропиталището често бе планирала смели бягства, но това бяха детски игри. Сега нещата бяха истински. Тя бе в ръцете на терористи, преследвани от полицията и армията. Но вместо да бъде ужасена, сестра Меган се чувстваше странно възбудена.